Легенда за безсмъртните
автор: immortal
Who wants to live forever...
Казват, че
бягството от полето, където се води война на честта, е позор,
които се измива с кръв. Веднъж ли беше само, когато го
напуснах в поражение, отказах се от достойнтвото, за да
оцелея. Веднъж ли беше или много пъти...
Казват, че
трябва да ковеш бронята си цяла вечност, сглобяваш я от
чистите си мисли, добавяш гнева си. От глава до пети - само
сребърен метал, красиви рисунки се преплитат в цветя, птици и
дракони, издълбани с тънко острие по нагръдника, шлемът е с
тесен отвор за очите, с решетка, всичко е смазано с кръвта ти,
защото само на кръв може да се разчита.
Казват, че
полето е разорано от войни. Казват, че много пръсти са се
впивали в предсмъртен гърч в сухата пръст, но не са намирали
утеха за скръбните си мисли, не са намирали утеха за нищо -
нито за това, че са живели сред болка, нито за това, че ще
умрат в болка. Утеха за нищо. Няма утеха в тези нощни боеве,
когато луната е прогнило надвесена над полето, мечовете са
стиснати в изтръпнали юмруци и нанасяш удар след удар, без да
можеш да спреш. Без да виждаш. Сляп. Няма утеха в изтощението,
няма утеха в опита ти да помогнеш на други, няма утеха за
кръвта ти, която изтича по пръстта и напоява полето, докато то
светне като черно кадифе на прогнила и жестока светлина...
Казват, че
всяка нощ се води жесток бой, но воините намаляват, когато
отчаянието ги превзема. И аз го усещам. Някои удари по бронята
се хлъзват по студеното сребро, тъкана лунна светлина, но
други са силни и точни и разбиват нагръдника, навлизат в
плътта ти и отчаянието се настанява зад мозъчните ти гънки,
като съсредоточен гарван, дебнещ жертва. Аз съм жертвата.
Казват, че
всяка нощ умираме. Не го вярвам. Аз се будя в леглото си,
последният ми спомен е от кръвта, заслепила очите зад шлема,
кръв и сълзи от болка, от нежеланието да се предадеш и тази
нощ.
"Толкова е красиво там, - каза ТОЙ.- Никой няма да разбере...
че си ги напуснала. Никой. Ще имаш цяла вечност... и власт,
невероятна власт. Ще имаш каквото пожелаеш. Ще те обичат както
никога преди. Ще те обичат... както преди."
Казват, че
сутрин на същото място, което разораваме с еженощната си
смърт, има поле от неузряла пшеница, ширнала се във всички
посоки, росата сутрин крие цветовете на дъгата. Ако вървиш бос
обаче, после трябва да измиеш кръвта от стъпалата си.
Казват, че
скръбта на воюващите няма край. Тя се приплъзва леко и денем,
но съвсем леко, защото денем си зает с точене на остриета, с
вдигане на чука над процепите на нагръдника, и ковеш... ковеш
във всяка свободна минута, бързаш, защото ако пропуснеш и една
цепнатина, нощта ще ти е по-болезнена, гърдите ти ще се
стегнат в менгеме, сърцето ще завие от болка и светлина няма
да дойде, прахът ще те задушава, ще се препъваш напред...
Казват, че
след като изгрее слънцето, над прашното поле се заоблачава,
облаците се раздират и потича дъжд като кръв, както когато
режеш артерия, на тласъци от вятъра, на завихряния, на рояци
от капки, и полето израства от телата ни, както почиваме там
долу, най-сетне отпуснати.
Казват, че
очите ни стават сини, когато умрем. И че сме усмихнати. Не
знам.
Казват, че
най-сетне мускулите ни се отпускат, че мечовете падат в праха,
колената са се прегънали и вече не сме воини, защото не сме и
хора.
Казват, че
сутрин виждаме белезите си в огледалото.
Легенди.
