Славена Илийчева Илиева

VІІІ клас – Гимназия с преподаване на чужди езици Плевен

Курортът постепенно отшумяваше от дневните си посетители. Слънцето залязваше меко сред вълните и повечето туристи предпочитаха да се върнат в бунгалата си, имайки достатъчно време да се освежат за нощния живот. Кафенетата опустяваха, хората малко по малко прибираха кърпите си и се отправяха към асфалта. Жарките лъчи на небесното светило постепенно започваха да омекотяват кошмарно силния си блясък, и сега заливаха с приятно сияние околните води. Тогава морето представляваше чудна гледка. То също успокояваше бурния си характер и към брега се насочваха само нежни като коприна малки вълнички оставящи след себе си перлено бяла пяна. Лъчите се спускаха над тях, достатъчно много за да превърнат водата в течно злато и достатъчно леки, за да не дразнят болезнено окото, както винаги става през деня. Въздухът е опияняващ, букет от различни водорасли и морски парфюм. Когато човек вдъхнеше от него, проблемите му оставаха няколко минути зад гърба му. 

Върху големият каменен мост, нямаше почти никой. Дори и денем, този титан не бе особено оживен. Просто защото автоматично привличаше слънцето и се нагряваше като оловна плоча. Малкото, които бяха готови да дойдат, влизаха в добре охладеното кафене.

Момичето се беше облегнало на парапета и съсредоточено се взираше в морето. Светлината влизаше право в очите й, но тя не й обръщаше внимание. Вниманието й бе отдадено изцяло на грамадното синьо пространство ширнало се пред погледа й. Изглеждаше безкрайно, защото водната шир плуваше много далеч след хоризонта. Загадка... И до днес то си оставаше тайна за нея, една от тези дълбоки стари мистерии, покрити с дебел слой прах, които не е писано на обикновения човек да открие дори сега. С две думи то й се струваше еквивалентно на Космоса, Вселената, звездите... Въздъхна тихо и продължи да наблюдава как кълбото от огън и газове бавно се спускаше към тънката, чиста и почти незабележима линия на хоризонта. Сърцето й се изпълни с жужаща светла енергия и за миг й се стори, че ако стъпи върху перилата на моста ще полети натам. Владетелят на деня се стопяваше бавно и скоро съвсем изчезна, оставяйки след себе си облаци, чиито ярки цветове преливаха в палитра от бледо розово през нежно златисто до тъмносиво.

Девойката се усмихна и се облегна на парапета, притваряйки сините си очи. Беше виждала толкова много прекрасни залези, през толкова горещи лета, и никога нямаше да й омръзне да остава тук след като всички са си тръгнали. Това бе невиждана наслада и се стараеше да й се отдава до последно. Скоро щяха да се навършат седемнадесет години, откакто живееше тук. Какво говореше? Тук бе от както се е родила... Ако въобще можеше да се каже, че някой знае къде точно е родена. За много от близките, познатите й, приятелите й, дори майка й и баща й, това момиче си оставаше просто една загадка, също като морето.

Преди седемнадесет години Катерина Венилова се бе разхождала по същия този бряг, изпълнена с горчива тъга. Красотата на природата изобщо не можела да я сгрее. През размазания си от сълзи поглед виждала само неясни тонове. След известно време вече не успяла да издържи на напора на мъката и се строполила върху пясъка. Захлупила лицето и се разридала така горчиво, че всеки би искал да сподели болката й. Вълните я обливали, но тя не им обръщала вниманието.

Предишния ден лекарят й съобщил, че след поредния спонтанен аборт, няма да може да има деца. Това просто я бе убило. Прибрала се вкъщи се затворила в стаята си. До онази вечер с незабравимия залез, когато излязла, за да се разтуши. “Господи!, промъкна се някаква ясна мисъл сред замъгленото й съзнание. Защо точно на мен? Какво сторих, за да те разгневя. Така копнеех да стана майка, защо ми отне това право!”

Почти била решена на фаталната крачка, когато дочула тих смях. Тръгнала по посока на звука, без да знае защо. И тогава... сърцето й примряло. На пясъка, сред нежната вода, която шепнела благи думи, лежало малко прекрасно момиченце, на не повече от месец. Имало идеални черти, красиво като ангелче. Но най-силно поразяващи били очите му – големи, морскосини, ласкави и нежни. Те сякаш я викали – “Ела, вземи ме, недей да плачеш. Аз ще успокоя сърцето ти.” Щом я видяло, детенцето протегнало малките си ръчички към нея и й се усмихнало. Полудяла от радост, Катерина сграбчила малкото телце и го притиснала към себе си. Мечтата й най-после била реалност. Обърнала поглед към небето и благодарила на силата, която й е изпратила малкото създание.

Естествено, всички били безкрайно щастливи, когато разбрали радостната новина. Какво значение, че детето не е тяхно? Нарекли го Евелина.

*          *          *

Момичето растеше много по-бързо от връстниците си, като физика, интелект и чувствителност. На три години вече бе научила азбуката. На четири, вече знаеше да срича. Въображението й работеше бързо и тя непрекъснато измисляше нови игри, когато се събираше с приятелчетата си. Бе доста особено дете, и затова повечето хора я обичаха. Но най-силна оставаше страстта й към морето и водата. Обожаваше сутрин да се разхожда по плажа, да си играе с птиците и прозрачната синя течност. Майка й понякога се притесняваше от това. Ами ако силата, която й бе дала детето, й го отнеме?

Затова изпадна в панически ужас, когато едно момченце се втурна в къщата им през глава и им съобщи задъхано, че Евелина е навлязла много навътре в морето и се отдалечава все повече.

Михаил, бащата на момичето, се втурна, примирайки от страх, да не я  загубят, и щом пристигна, наистина разбра че тревогите му са основателни. Тя наистина бе почти до хоризонта. Той се хвърли във водата и заплува, молейки се да не е твърде късно. Кога ли се бе научила на това? Никога не я бе учил да плува. Мислеше, че е прекалено малка. Та детето бе едва пет годишно!

За щастие, Евелина не плуваше много бързо и Михаил скоро я настигна. Сграбчи я и потегли обратно към брега, стискайки я така силно, че момичето почти остана без дъх. Когато се добраха до брега, баща й се развика. Караше й се, но тя не го слушаше. Синият й поглед бе вперен към водата. Бе като хипнотизирана. Тя се бе откъснала от тялото си. Не каза нито дума дори когато се върнаха вкъщи. Катерина бе ужасно сърдита и в същото време уплашена. Родителите й я задължиха да обещае повече да не се доближава и на сантиметри от плажа. Евелина каза машинално “да” и отиде в стаята си.

Бе просто невъзможно да изпълнява поставеното условие. Морето бе част от нея, неизменна, като кръвта във вените й. Нямаше как да се откъсне от него, то представляваше жизнена необходимост. Никога не се бе учила да плува, но когато стъпеше на жълтия пясък, някаква невидима сила я теглеше към вълните и тя й се отдаваше. Правеше го инстинктивно и с такова удоволствие се разтапяше сред солта и синевата, които я обгръщаха. В ушите й нежно шумеше музиката, която извираше дълбоко от дъното. Не, просто бе абсурд!

Затова, нощем, когато къщата утихнеше в нежната дантела на съня, тя тихо се измъкваше през прозореца. Стъпките й бяха безшумни, докато вървеше по алеята, а лунната светлина я следваше, огрявайки пътя пред нея... Отиваше на брега и плуваше до забрава. Сутрин се прибираше с първите лъчи и се преструваше на заспала.

Но след две лета и това се разкри. Майка й усети, че дрехите й миришат на море все по-често, а не бяха стъпвали на плажа от толкова време.

Разбраха, че всяка съпротива срещу тази неутолима страст на дъщеря им е напълно безполезна. Записаха я в плувна школа. Започна да я посещава, когато тръгна на училище. И в двете си занятия, Евелина проявяваше завиден успех. Преподавателите харесаха умното лъчезарно момиче с открити сини очи. Това й спечели завистта на доста от съученичките й. Случваше се някоя да се наведе, уж случайно, към нея и злобно да изсъска в ухото й: “Зубрачка!” или “Подмазвачка!”. Това не й правеше особено впечатление. Въпреки всичко, не се бе превърнала в аутсайдера на класа. Не бе и душата на компанията, но в нейната среда я харесваха и уважаваха.

Вдъхновяваха я все повече успехите в плуването. Бързо бе накарала треньорите си да разберат че тя е на по-високо ниво и я преместиха в курса за напреднали. С всяка изминала година способностите й се увеличаваха. Особено удоволствие й доставяше подводното... Експериментираше с най-различни стилове, дори бе измислила свой. Когато навърши дванадесет започна да участва в състезания между училищата, но така и не намери достоен противник. Беше отдадена напълно на водата. Всички казваха, че в школата никога не е имало по-способна ученичка. След като взе национална награда, й измислиха прякор – Русалката.

След няколко купи и мнозина спечелени състезания, Катерина и Михаил можеха да бъдат сигурни че животът на дъщеря им не е в опасност и й позволяваха да ходи на плажа, но не сама. Тя бе подскочила от радост и оттогава дните й се нанизаха на брега. Особено обичаше да плува на залез слънце, сред тежкия цвят на морското злато, устремена право към ядрото на златното кълбо. От време на време й се струваше, че се слива напълно с вълните, галещите лъчи и пъстроцветните облаци.

Оттогава мина много време. Вече бе пораснала девойка, тънка и стройна като млада мура, с венец от мека, гъста и буйна червеникава коса и същите открити сини очи, вперени право в целта. Следващата година, щом завършеше малката гимназия в курорта, възнамеряваше да кандидатства за Спортната Академия. С малко повече късмет и усилена работа й предстоеше великолепна кариера.

Да, на пръв поглед, живота на Евелина бе идеален. Имаше родители, които я обожаваха, верни приятели, бъдеще...

Но, който наистина я познаваше, щеше да разбере че под тази перфектна картина се криеше друга истина. Момичето се чувстваше доволно от сегашното си ежедневие, но дълбоко в нея имаше празнина, която докато не бъдеше запълнена, не би могла да прекарва дните си пълноценно. Същевременно все още не осъзнаваше какво точно е това. Всичко, за което някога е мечтала сега бе в ръцете й. Често в най-веселия момент, като черна сянка я лъхваше тази мисъл и в продължение на дни не успяваше да се отърси от нея.

Въздъхна дълбоко и потърка слепоочията си. Не само това я тревожеше. От известно време бе започнала да сънува странни сънища и да чува гласове, когато е сама. Щом затвореше очи и потънеше при Морфей, в съзнанието й, като забравен спомен изплуваше грамадната порта от диамантено синя вода, толкова величествена и властна, че Евелина оставаше без дъх. Водата около нея бе оцветена в ярък тюркоазен цвят, който бледнееше пред този вход. Чуваше сладката музика, която звучеше в ушите й всеки път щом натопеше глава в морето. Изпитваше болезнена, неразбираема носталгия и долавяше същата сила, която я теглеше към дълбините, още от както се помнеше. Опитваше се да бутне широките врати и да премине под изящната арка, но не можеше да направи и крачка. Стоеше като закована на едно място, безсилна да открие тайната...

После се събуждаше, обляна в пот, обикновено към четири часа. Два часа лежеше с широко отворени очи и се мъчеше да анализира съня си. Още щом слънцето изгрееше, тя грабваше банския си костюм и побягваше към брега, търсейки спасение в умопомрачителното плуване.

Какво означаваше всичко това, и до днес не можеше да си обясни. Надяваше се все някога да научи.

Внезапно нечия ръка я улови за рамото и Евелина подскочи уплашена. Обърна се и видя лицето на приятеля си Красимир. Въздъхна и се усмихна малко пресилено.

- Стресна ме! – обясни малко притеснено тя.

- Да, виждам, че се беше размечтала нанякъде. – позасмя се той и след двадесетина секунди мълчание попита. – Няма ли да тръгваме вече? След час трябва да сме в дискотеката с компанията. Не искаш да закъсняваме, нали?

Момичето поклати глава.

- Не, но... искам да направя още една обиколка. Състезанието е в понеделник и искам да бъда подготвена. То е решаващо. Нали не желаеш да се проваля?

Краси въздъхна дълбоко и удари отегчено парапета с юмрук. Понякога го влудяваше нейния максимализъм. “Перфектната кариеристка” – така често си мислеше за нея, но никога не й го бе казвал, защото знаеше, че щеше да я засегне. Често се чудеше защо въобще се бе захванал с толкова опак човек.

- Евче, ти се упражняваш вече цял ден! Не ти ли е достатъчно? Не искам да закъсняваме.

- Не искам да загубя! – отвърна му тя малко троснато. В сините й очи се появи лека сянка. – Само заради някаква досадна дискотека не си заслужава.

- Хей, хей, почакай малко! Нали обичаш да танцуваш? Защо се промени така? Това е само едно състезание. Ако се провалиш веднъж, няма да се свърши света. Е, може би малко ще ти се смачка фасона и ще те накара да осъзнаеш, че не си идеална. Тогава може би ще престанеш да си вириш носа, мислейки, че си единствената, която иска нещо от този живот.

- Какво?! – тя се изправи срещу него с пламтящо от гняв лице и стиснати юмруци. – Това ли е мнението ти за мен? Че съм просто една надута кариеристка, която си мисли, че може да мачка останалите, без да се съобразява с желанията им? Наистина ли ме смяташ за такава? По дяволите, не мога да повярвам! Ако през цялото време на връзката ни си мислел такива неща за мен, защо въобще започна...

Красимир мислено се прокле. Защо й го каза? Винаги бе търпял нейните амбиции, които понякога му се струваха крайни. Но сега чашата, като че ли бе преляла и трябваше ясно да изрази това, което чувстваше. Погледна я укорително и продължи.

- Виж, наистина не... Просто понякога стигаш твърде далеч. Нима плуването за теб стои над всичко? Мразя мисълта, че трябва да те деля с водата и тя винаги ще бъде по-ценна за теб отколкото всичко, което мога да ти предложа. Мъчително е! Дотолкова си се вманиачила с това море, че вече просто ми писна... Не ме разбирай погрешно, аз наистина те харесвам, но щом тази твоя страст е по-силна...

- Какъв ти е проблемът? – изсъска тя, фиксирайки го с хладен поглед. Стори му се, че цветът на зениците й се е слял с този на ирисите. В този момент си помисли, че пред него стои непозната. – Противна ти е мисълта, че не можеш да ме контролираш напълно! Това е мечтата ти, нали, Краси? Едно послушно момиченце, което да прави, каквото му заповядваш. Обзалагам се, че гориш от желание да загубя. Нима възнамеряваш да ми правиш скандал, само защото съм решила да потренирам още малко, за да имам увереност, че ще се справя добре, вместо да ходя с теб в глупавата ти дискотека? На танци винаги може да се ходи, но такава възможност не се среща всеки ден. Ако не можеш да го приемеш, тогава просто върви по дяволите!

С тези думи тя се обърна и продължи по моста, тресейки се от гняв. Красимир не я последва, щеше да е безполезно. Когато се ядосаше за нещо не можеше да се общува с нея, но бързо й минаваше. Утре щяха да се сдобрят. Как ли обаче щеше да се оправя по-нататък с Евелина. Тя бе прекрасно момиче, но имаше такъв характер... Това създание го привличаше, но не знаеше още колко щеше да издържи на яростните й изблици...

***

Тя продължи по ситния бял пясък. Наоколо бе пусто, всички си бяха тръгнали. Чудесно! Изпитваше необходимост да остане сама. Точно сега никак не й бе до шумната дискотека, пробляскващите светлини и раздиращата ушите музика. Не можеше да разбере как компанията й можеше да понася подобни места. Досега не бе изказвала мнението си, за да не я сметнат за задръстена.

Ядосваше я егоизмът. Неведнъж бе търпяла противни неща заради него, но нищо не му бе казвала. Придружаваше го по тези досадни събирания почти всеки път щом поискаше. Дори понасяше някои негови “другари”, които намираше за отвратителни. Те не му бяха истински приятели. Всеки път щом оставаха сами, някой от тях се навеждаше към нея, лъхайки й на алкохол и евтини цигари и започваше да й говори “колко е сладка и как хубаво ще се позабавляват заедно”. “Онзи идиот може да върви по дяволите!”. Тя ги отблъскваше нервно и се преместваше в друга стая. Веднъж един такъв за малко да я изнасили...

Той бе взел от нея много повече, отколкото тя от него. А сега при възможността да закъснее за редовната серия кълчене, й бе вдигнал скандал, бе я обидил и унижил достойнството й. Ненавиждаше го. Какво толкова бе поискала? Краси повече се безпокоеше за отсъствията си, отколкото за приятелката си. Щом беше така, тя нямаше намерение повече да е с него. При следващата им среща щеше да му представи фактите и да му съобщи, че всичко между тях е свършило. Просто бяха прекалено различни. Такива връзки не траеха много дълго.

Изхвърли мисълта за това момче от главата си. В яда си бе стигнала до любимото си място много по-бързо отколкото обикновено. Мостът почти не се виждаше. Въздъхна няколко пъти, за да се успокои. Започна да се съблича и скоро бе готова да плува до смърт. Почти бе готова да се хвърли, когато чу странен, нежен глас. Викаше името й. Нещо в звученето му я накара да потръпне от страх. Кой ли можеше да е? Звучеше някак приглушено и нереално, сякаш й говореше от друго измерение. Огледа се нервно на всички посоки. Не се забелязваше нищо. Миг по-късно шумоленето престана и Евелина прие, че сигурно е бил плод на въображението й. Потопи се в хладната синя течност, удавяйки жегата, която се бе събрала в нея. Затвори очи, дългите й ръце бързо пореха водата, а косата се стелеше зад нея като огнена пътечка. Изведнъж краката й се заплетоха в нещо. Тя  рязко спря и се опита да се освободи, но нещото бе твърде силно за нея. Започна да се мята. Сърцето й заби учестено, кръвта й се качи в слепоочията. То я дърпаше все по-дълбоко,  Искаше да извика, но гласът бе заседнал в гърлото й, точно като в кошмарите. Накрая се гмурна, дъхът й рязко секна от резкия допир с водата, изненадващо ледена. С ужас разбра че потъва, напрегна мускулите си, но дори не успя дори да повдигне ръцете си, камо ли да се освободи от черните лъскави пипала, които се бяха увили и впили в тялото й като пиявици. От липсата на кислород главата й се замая и се опита да се издигне за миг над повърхността, колкото да си поеме въздух. Но тънката небесно синя обвивка на морето бе станала студена и твърда като скала. 

Безумието избухна в мозъка й като атомна бомба. Струните на гърлото й се освободиха и отчаяния вой като на преследвано животно, излезе от гърлото й. Яростта я облада и ноктите на Евелина направиха опит да разкъсат отвратителните гадини. Тогава две от тях се отделиха за миг и тя се задуши в глупава радост, че е успяла. Нищо подобно! От тях изскочиха със зловещо свистене множество остриета. Преди да успее да направи каквото и да било, те описаха няколко остри линии от двете страни на лицето й. Усети как нещо се излива в кожата й. Но вече бе останала без сили. Не можеше да извика от огнената болка, която проникна в подсъзнанието й, не можеше да се съпротивлява. Просто наблюдаваше безучастно как тюркоазената вода се трансформира в червено. Много кървавочервено, меки облачета, които се топяха и попиваха в порите. После остана само Мракът...

* * *

Краси вървеше по коридора угрижен. Бързаше към болничната стая, в която бе настанена Евелина. Разкъсваше се от угризения. Ако само бе останал с нея по-дълго, ако я бе последвал и се бе опитал да я успокои... Дали ужасната случка щеше да бъде предотвратена? Може би, никой не знаеше. Вероятно е било писано да стане. Бързо отхвърли тази абсурдна идея. Никога не бе вярвал в Съдбата.

След като Русалката пое по плажа, той се бе върнал вкъщи и се приготви за дискотеката. Точно в десет бе пред входа, където го чакаше компанията му. Поинтересуваха се къде е приятелката му. Реши да се измъкне деликатно от ситуацията и излъга, че Евелина не се чувства добре и предпочита да си почине. Номерът мина и след няколко секунди си платиха и влязоха в сумрачната обстановка. В продължение на един час танцуваха. Но в главата му тлееше някаква необяснима тревога, която не му даваше мира.

Минаваха няколко минути след единадесет, когато той излезе от клуба и отиде до най-близкия уличен телефон. Извади един жетон и набра номера на Венилови. Отговори му Катерина, майката на Евелина. Поздрави я учтиво, извини се за късния час и попита дали дъщеря й се е прибрала. Жената прозвуча изненадано и уплашено. Мислела, че са заедно на дискотека. Краси сподели накратко за техния спор, избягвайки някои подробности. Но това бе напълно достатъчно, за да я доведе почти до паника. Решиха да се обадят на полицията, защото момичето никога не бе закъснявало толкова, освен ако не бе с приятели, а никой не я бе виждал оттогава.

Търсиха я цяла нощ, а Краси бе неотлъчно до Катерина, изпаднала почти в истерия. Той се опитваше да разбере, но понякога едва се сдържаше да не й изкрещи да престане. В края на краищата него също го беше страх за Евелина, но не бе тръгнал да плаче и да си скубе косата. Никога нямаше да разбере жените.

На сутринта, докато претърсвали плажа, намерили тялото на Русалката. Имала някои дълбоки наранявания, но нито едно от тях не бе опасно за живота. Била полумъртва, дали от загуба на кръв или от студената вода... Веднага я откарали в болницата.

Сега вече не знаеше на какво може да попадне. Пред вратата на болничната стая почувства нерешителност. Пое си дълбоко дъх и почука на вратата.

Влезе и изпита неволен ужас. Сигурно бе проличал на лицето му, не бе  особено добър актьор. Видът й бе потресаващ. Нямаше нищо общо с красивата и разгневена плувкиня, която познаваше. За момент си помисли, че е сбъркал стаята, но щом се взря в очите й, не остана и следа от съмнение, че именно това е Евелина, Русалката.

Главата й беше обвита с бинт, единственото, което се виждаше от лицето й бе сковано като в лед. Ръцете й бяха отпуснати върху одеалото, напълно безжизнени. Погледът й бе впит в далечината, изкривен от мъчителна болка. Премести се леко и го фокусира хладно.

- Е? – в кратката дума се долавяше толкова студенина, че в сравнение с него удар с кутия лед би бил нищо. – Изглеждам ужасно, нали? Дори и с пластична операция, белезите няма да се изтрият напълно. Мисля, че това е достатъчна  причина. Кой ли би искал да е с едно грозно чудовище? Може би мазохист. А доколкото те познавам, ти не спадаш към тази категория.

Краси остана без дъх. Приседна на леглото, опита се да хване бинтованата й ръка, но тя я отдръпна.

- Евче, за какво говориш? Добре ли си? Толкова се безпокоях за теб. Най-важното е, че си жива, сега трябва да си почиваш и ще се оправиш.

- Но не достатъчно бързо! Май наистина трябваше да дойда с приятелите ти, за да избегна това, а? Наистина малките камъчета преобръщат колата. Поздравления, скъпи! Сега имаш всички поводи да злорадстваш.

Кръвта му нахлу рязко в главата от избухналия гняв. Не можеше повече да се сдържа. Забрави за състоянието й, забрави всичко. В този момент му се искаше само едно нещо – да я удуши.

- Какво?! Намекваш, че може би... аз съм отговорен за това, което ти се случи! И как може след всичко, което преживя още да мислиш за това проклето състезание! Ти си непоправима, знаеш ли? Стигаш почти до лудост що се отнася до това да се наложиш и всички да говорят за теб като символ на вечната амбиция и непреклонност! И ако го спечелиш, какво? Нима си струва да жертваш всичко – приятели, семейство и щастие заради едно абсурдно преследване на серия от победи! Извинявай, но не мога да го приема. А това, че не харесваш собствената си среда, означава само, че не уважаваш себе си. Слез на земята! И не се опитвай да ме изкараш виновен, заради твоя кариеризъм.

Очакваше да се нахвърли срещу него с юмруци, да изкрещи и дори да направи опит да го удуши. Би се радвал, ако реагираше така. Щеше да бъде същата, да прекъсне тази коренна промяна, която бе претърпяла. Бе очаквал да има болка, съжаление, разкаяние. Вместо това на пребледнелите й устни изгря цветето на смразяващата усмивка. Господи, не бе виждал по-страшна гледка в живота си.

- Прав си. Единствената ми цел е да постигам колкото е възможно повече рекорди във водата. Понякога може би наистина стигам до фанатизъм. Но това съм аз и ти не ще успееш да ме промениш. Просто не знаеш каква е тази сладостна тръпка, която обзема цялото ти същество, когато станеш морска царица. То е част от мен, жизнена необходимост. В един миг, аз... самата се превръщам в безбрежен океан, който се носи с шеметна бързина, минавайки през най-големите рискове, бит от вълните, брулен от вятъра, но победител. Ако още не си го разбрал това е истинското лице на Евелина Венилова – победителката, Русалката, тази, която е по-бърза от кораб.

Но сега тя е обезобразена, временно разбита, само че скоро отново ще се изкачи на върха. Просто се нуждае от малко време. Моята грозота е добър претекст за теб да се разделим. Не, Краси. Не ми казвай, че сега съм твърде разстроена и не мога да разсъждавам. Самият ти си започнал да усещаш това, преди един месец. Само че не искаше да си го признаеш. Има нещо дяволско в мен, на което не можеш да устоиш, и то е по-силно от мисълта ти. Нашата връзка е нетрайна, защото ние сме коренно различни, като черен гарван и бял гълъб. Не бихме могли да съществуваме хармонично. Затова използвай дадения ти шанс и се махни от мен. Намери някое момиче, което да ти подхожда. Само едно знай- аз не съм това момиче.

Не бе очаквал да стане така. Беше предусещал, че ще скъсат рано или късно, но нямаше представа че ще се случи толкова бързо и рязко. И мислеше, че той ще сложи края. Жестоко се бе лъгал.

И колкото и да не му се искаше да признае, Евелина бе права. Не бяха родени един за друг. Тя бе като същество от друг свят, което не можеше и не искаше да разбере. Много сполучлив бе нейния прякор – Русалката. Не само заради уменията й във водата. Бе чужда и далечна като тези морски същества. И все пак винаги го бе привличала по необясним начин. Трябваше да сложат край преди да са се наранили прекалено много.

Стана и я погледна в очите за последен път.

- Сбогом, Евелина!

- Сбогом, Краси!

След като чу затварянето на вратата, тя се отпусна и затвори очи. Бе преминала първата стъпка.

* * *

Главата й бе плътно опряна върху нажеженото стъкло. Всичко й се струваше невероятно нереално – движенията на листата, малкото хора по улицата и палещите лъчи на лакомото за жертви слънце. Усети как започна бавно да пробива път към съзнанието й, пронизвайки черепа  като с лазер, но не направи опит да се премести на по-хладно място. Не мислеше, седеше там като мъртва, със спуснати клепачи. Вътрешността й се бе кристализирала, бе придобила странен непукизъм, който измести гневните й изблици и отвори чисто пространство за леденото спокойствие, което я бе обхванало.

Прибра се при семейството си в понеделник. Лекарите бяха настояли да я задържат още малко, но тя отказа. В края на краищата имаше наранявания, които зараснаха бързо. Скоро щяха да й направят пластична операция, но лекарите я бяха предупредили, че при подобни рани винаги остават белези. Лицето й никога нямаше да бъде същото.

От бузите й изскачаха няколко линии, пресичаха челото й и се сливаха в едно. Докато се прибираха, усещаше учудените и ужасени погледи на хората, но изобщо не я интересуваше. “Колко абсурдно!, мислеше си горчиво. Докато си прекрасна и способна, всички те харесват, махат ти, обикалят те,  ласкаят те и ти се подмазват. Но когато си смачкана в калта и загубиш красотата си, всички се отдръпват и казват: “Какво? Ама аз тази изобщо не я познавам!”. Никой няма да протегне ръка на една осакатена спортистка. А някои от нас го правят заради публиката. Нима тази тълпа от жалки лицемери го заслужава?”.

Тя го правеше само заради себе си, задоволявайки своя егоистичен инстинкт да побеждава, да се налага и да развива страстта си към морето. Нищо друго не я интересуваше, само да го направи. И проклети да са всички мижитурки, които я смятаха за бита карта. Като те скъсат, яви се пак!

Поради някаква неизвестна причина, очите й леко се навлажниха. По дяволите! Изтри ги и... с ужас погледна китката си. Ярка следа от кръв бе изписана върху нея. Тогава от ирисите й започнаха да се ронят хиляди кървави капки, бавно, бавно. Огромен парад от червени клетчици. Цялото й лице се обля в същия цвят. Всичко, което виждаше бе единствено тази кръв. Умът й отлетя, коленете й омекнаха и Евелина се строполи върху пода.

* * *

- Наистина съжалявам, госпожице.

- Няма нищо! Така е по-добре. Само, моля ви, не се обаждайте на майка ми и баща ми. Достатъчно им е тежко сега.

Бързаше да се измъкне от кабинета на любезния лекар. Имаше нужда да подреди мислите си. Всичко в главата й бе объркано. Излезе от сградата й пое по охладилите се вече улици. Не искаше да ходи към морето. Още бе твърде рано за нея.

Припомни си събитията от последните часове. След като се бе свестила, с хладна тръпка разбра, че от очите й бе изтекъл близо половин литър кръв. Сигурно бе била в безсъзнание петнадесет или двадесет минути. Но течението вече бе спряло, а лицето й бе започнало да хваща противна червеникава коричка.

Бързо предприе мерки. Изми се със студена вода и почисти паркета. Не останаха следи. Не искаше да тревожи Катерина и Михаил. Трябваше да отиде на лекар. Сигурно не бе нищо сериозно, само й бяха прегрели бушоните. Не биваше да стои на прозореца в тази жега. Облече се с нещо по-леко и тръгна към поликлиниката.

Доктор Маринов я прегледа внимателно. Изглеждаше странно обезпокоен. Евелина се престори, че не го забелязва. Направиха й доста изследвания. Вече започваше да се чуди какво толкова може да се е случило, когато влезе отново в кабинета, носейки купчина листовки. Чувстваше се изтормозена и нямаше търпение да получи отговор на въпросите си. Той криеше нещо, знаеше го. Не смееше да й каже направо истината. Накрая й обясни, че при нея се е проявила една изключително рядка болест. Появявала се главно във възрастта от седемнадесет до двадесет и четири. При отделяне на сълзи, се получават силни кръвотечения, които довеждат до загуба на съзнание, памет и т.н. Била в напреднало състояние. Момичето възрази и заяви, че не е имала подобни оплаквания. Лекарят въздъхна и й обясни, че болестта се откривала едва в напреднал стадий. За сега обаче все още нямало открито лекарство. Най-вероятно й оставаха две седмици живот. Препоръча й химиотерапия. Евелина го помоли да не безпокои майка й и баща й, тя щяла да им съобщи  внимателно.

Само че Русалката нямаше такова намерение. Бе стигнала прекалено далече и сега знаеше, че така трябва да стане. Но защо ли? Просто чувстваше как някаква космическа черна магия настройва живота й в дадена посока. Състезанието, в което тя трябваше да се наложи, щеше да бъде края. Преди години това би я хвърлило в ужас, но сега бе отблъснато от ледената стена на спокойствието. Нямаше да я стресне. Усмихна се и докосна белега си. Първия знак. Звучеше налудничаво, но сега го приемаше като божествена намеса.

Неусетно се озова пред къщата им. Качи се умислено в стаята си и се отпусна върху леглото. Клепачите й тежаха под тежкото бреме на умората. Усети как се затварят и я оттласкват от пристанището на скучната реалност. Нейният кораб към съня пътуваше, пътуваше...

* * *

...към мрачните и черни пустини на кошмара. Тялото на Евелина се въртеше в леглото, стенеше, очите й бяха широко отворени. Преследваше я вледеняваща серия. Духът й изживяваше всички онези неща, които обвивката само виждаше и не можеше да помръдне. За първи път бе успяла да постигне  пълно отделяне между истинския свят и този на съзнанието й. Чувстваше, че поема контрол над себе си.

Навсякъде около нея бе само тъмна синя вода. Луташе се из безкрайното пространство. Опита се да стигне до дъното, само че колкото повече слизаше, толкова по изстиваше. Преметна се през всемира. Търсеше следи от тайнственото присъствие, чийто зов бе чувала толкова пъти щом се взреше в морската лунна пътека. Но него го нямаше. Обзе я старият гняв, който я правеше така слаба. Нима бе измамена?! Извиваше се наоколо със странни движения и съскаше като змия. Бе сбъркала. Остави старата си кожа долу и потъваше в новата си личност, която я контролираше.

Тогава дочу името си – от същия нежен и мрачен глас, който бе дочула в онази вечер. Но този път много по-настоятелно. Постепенно всяко отделно изговаряне се забиваше като малка игличка в слуха й и това я подлудяваше. Идваше от най-различни посоки, издигайки се от най-ниската октава до пронизителен писък. Запуши ушите си, но не можеше да устои. Лудостта навлезе в нея като вкарано съдържание на спринцовка. Тогава някакъв невиждан вихър я сграбчи, улавяйки дъха й в ледена висулка. Широко отворените й очи гледаха към бялата стена, изникнала от нищото, към която я водеше. Последва жесток удар и Евелина се строполи като прекършено цвете. Светът се завъртя пред очите й и синия цвят рязко отстъпи място на множество цветни спирали, в които се губеше. Те постепенно се врязаха в нея, оставяйки големи кървави следи по кожата й. Болката я разкъсваше, докато наблюдаваше как кръвта се стича и образува кълба, които я задушаваха. Кръв! Много кръв! Цели реки, които я обливаха, океани, разливащи течността вътре в нея с дълбоки сонди, стигащи до най-дълбокото й съзнание. Всичко в нея почервеня, разчупи се, срина се. Почти бе стигнала до тотално разрушение, когато и тази реалност се пръсна на парчета, режейки я със стотици стъкълца. Не можеше да сдържа виковете и им се отдаде напълно. Така или иначе нямаше какво да губи, защо да се спира!

Разбита от всички страни, потънала в реката на собствената си кръв тя се понесе към безкрая с идеалното безумие на човек, който току-що се е събудил след тежка кома и не може да си спомни нищо от предишния си живот. Около нея избухваха огньове, които я изгаряха болезнено, остри ножове летяха около главата й, раздирайки най-горния слой на кожата й, котешки очи се впиваха в нея и зловещи крясъци пореха въздушното пространство. Това бе самият Ад, в който навлизаше бавно, но сигурно...

В един миг всичко това се стопи като лятна мъгла и изтерзания й дух падна върху черен каменен под. Намираше се във влажна и студена стая. Големите свещи хвърляха зловещи сурови отблясъци върху стените. Единствения мебел бе голям трон, на който седеше една... русалка. Да, наистина! Отпусната назад, с гордо вдигната глава и дълга опашка със златисто зелени люспи. От кръста нагоре имаше изключително бяла кожа, на която изпъкваха два сини диаманта – нейните очи. Евелина почувства, че й прилошава. Колкото по-дълго я гледаше, толкова повече растеше чувството, че всяка сутрин наблюдава това лице – нейният собствен образ в огледалото. Не знаеше какво да каже, бе по-объркана от всякога.

- Здравей, мое дете! – каза сирената. Гласът й бе дълбок и плътен. – Най-после дойде денят, който чаках.

- К...какво искаш от мен? – успя да промълви.

Другата се усмихна загадъчно и протегна ръка към нея.

- Нищо, освен да ти разкрия истината за тебе. Ти не можеш да продължаваш да живееш по този начин, защото не си създадена за това. Време е да разбереш твоята тайна. Слушай ме внимателно, защото имаш много малко време.

Може би си се чудила коя е истинската ти майка, от къде произлизаш. Едно трябва да знаеш със сигурност – ти не си човек. Жената, която те е отгледала е успяла да създаде това у теб, но сега няма значение, защото скоро ще бъдеш отърсена от него. Ти, Евелина, си една от нас – русалките, които обитават най-великото нещо в този прокълнат свят, в тази зона, която е останала чиста от целия боклук. Именно затова обичаш синьото море и се опияняваш от него. Защото това е реалния ти дом, в който ще живееш от сега нататък.

 Момичето я погледна с невиждащи очи и вече малко по-успокоена се взря в русалката пред себе си.

- Но... защо тогава до сега живях на брега?

- Когато се роди една млада сирена, трябва да преживее седемнадесет години при хората. Ако не се справи, бива наказана. В противен случай се завръща на дъното. Такава русалка остава непобедима! И ти трябва да изкорениш всичко човешко от себе си!

- Не, не искам да вярвам в това! – изкрещя Евелина. – Аз не... не желая да бъда такава. Моля те, пусни ме...

Тя се опита да се изправи, но силите й я бяха напуснали. Падна и отново се нарани дълбоко. Кръвта плисна на всички посоки и тя започна да се гърчи.

- Не прави нещата по-лоши за теб! Ако се откажеш, ще бъдем принудени да те върнем на онова място, където беше преди малко. И мъките ще бъдат още по-ужасни. Това, че се съпротивляваш е знак, че още не си изкоренила човешкото от себе си. Но ти ще го направиш. Взри се в тъмната половина у теб, чуй ритъма на сърцето си и разбери коя си всъщност.

И тя го направи. Нямаше сили и смисъл да се противи срещу себе си. Щеше да излезе от тази битка победена. А й какво ли я чакаше в онзи, така добре познат свят, където се бе заблуждавала, че е мястото й. Вече бе време. Никакво връщане назад, нито съжаление. Повдигна гордо очите си към очакващата и твърдо изрече:

- Съгласна съм!

- Знаех, че си разумна! – усмихна се тя зловещо. После извади един медальон с формата на делфин от лунен камък и й го подаде. – Вземи го! По-късно ще научиш какво да правиш с него. И внимавай, защото последната крачка е най-коварна.

* * *

Рязкото връщане в тялото й подейства като електрически удар. Подскочи и изхвърли завивките си. Плуваше в пот и... може би още нещо. Хвана се за гърдите и усети как сърцето й удря като парен чук. Дишаше тежко и на пресекулки. Не можеше да си поеме дъх. За един кратък момент си помисли, че всичко което бе чула и видяла е плод на собственото й въображение. Но скоро се убеди в противното. Пръстите й напипаха малкия медальон. Когато го видя, разбра че всичко се бе случило.

Падна от леглото и вътрешностите й се изпразниха на пода. Но това бе отново кръв, цяла река, която се изливаше на потоци от разкъсаното й тяло. Влачеше се със сетни сили към банята, оставяйки ярка диря след себе си. Силите й я напускаха, огнената болка я пробождаше като хиляди мечове. Най-накрая, след цяла вечност, се отпусна върху белите фаянсови плочки. Изпищя, строполи се и главата й се удари в твърдия под. От носа и очите й започна да тече същата яркочервена течност, която я обливаше от всички страни. Покрита в буйна обвивка, Евелина се мяташе отчаяно и от това кръвта падаше... падаше...

Давеше се в реката на собствената си кръв, която я поглъщаше и задушаваше. Най-малките телца проникнаха пред очите й, навсякъде... Чувстваше, че умира, губи последните си енергии. Мозъкът й експлодира, обагряйки стените на черепа в зловещо красиви карминени цветя. Сърцето й се пръсна на хиляди малки късчета, всяка пора от кожата й течеше като прогнил покрив. Да, това бе краят! С прострени ръце и широко отворени очи, тялото нямаше какво повече да каже.

* * *

Не бяха минали и двадесет минути, когато Русалката се изправи сред червената баня. Дори и следа не бе останала от онази болка, нито от изливащата се течност. Онова жалко създание вече не съществуваше. Така и трябваше. Хладна усмивка разтвори челюстите й.

Обърна се към огледалото. Видът на жената в него бе ужасяващ. Лицето й бе изцяло покрито от остатъците на предишния й живот, косата й бе сплъстена. Последните следи, които щеше да изтрие. Развъртя крана за студената вода. Загреба я с ръце и я нанесе върху кожата й. Падаха много по-бързо от колкото бе предполагала. Погледна отново и видя един съвършено различен облик. От бронзовия й тен не бе останало нищо. Мъртвешки бледа, почти като призрак, конкурирайки бялата пяна на морските вълни. Докосна я. Бе останала само безжизнена леденостудена повърхност. Като на риба, като на русалка. Защото сега във вените й не бе останала кръв. Не се бе замисляла за това. Защото кръвта символизираше човешкото, което Катерина бе създала у нея. Сега Евелина го бе изкоренила до край, за да може да живее сред своите сестри. Не съжаляваше. Това бе нейната съдба. Сега, когато се бе отърсила от всичко това, можеше да продължи. Вече никой не бе в състояние да я победи.

Включи душа и без всякаква жалост помете всичко което бе останало по пода. То вече не й принадлежеше. Само да изтриеше всички следи...

Напълно освежена и нова, Евелина отключи вратата на къщата и потегли към брега...

* * *

Голямото състезание по морско плуване се проведе в един слънчев петък. По лазурното синьото небе нямаше и тънък намек за облачна паяжина. Водата изглеждаше привидно спокойна и участниците спокойно можеха да се гмурнат и да покажат най-доброто от себе си. Днес беше решителният ден. Някои от тях бяха нервни, защото сравнително от скоро се занимаваха с този вид спорт.

Евелина стоеше настрани, потупвана по рамото от майка си, която я окуражаваше. Момичето се взря в тази жена много внимателно и дълбоко, защото знаеше че я вижда за последен път. Единственото, за което щеше да е жалко бе че Катерина отново щеше да изпадне в същото състояние, както преди седемнадесет години. Но този път нямаше да стане чудо.

Очите й бяха вперени далече. Сега те също бяха коренно различни. От предишната им яркост бяха останали само два студени ледени камъка.

Наредиха се на старт. Свирката прониза въздуха и стотици тела се хвърлиха в синята бездна. Евелина бе придобила невероятни способности след пречистването си – бе станала много по-гъвкава, бърза и плуваше с по-голяма скорост. Пореше водата така, че другите едва успяха да я настигнат. Всички останаха изумени. Никога по-рано не се бе представяла така.

Главата й влезе под повърхността, продължаваше да лети като стрела към целта си. Приличаше на моторница с нескончаема енергия.

Внезапно една от плувкините се вряза в нея и се опита да я блъсне назад. Русалката я погледна със смразяваща налудничава усмивка. Изви краката си, удари я, избутвайки я още по-навън, направи двойно салто във въздуха  и се приземи върху водата. Никой повече не посмя да опита някакви трикове. За всички резултатът бе ясен.

Момичето притвори очи и се взря в скалите отвън финалната линия. Беше време! Хладна тръпка обзе цялото й тяло. Събра всичките си сили! Съсредоточи се върху лунния делфин! Само миг и... вече бе готова.

Пресече лентата и се насочи право към черния камък. Мощността бе  обзела тялото й до такава степен, че й да искаше не би могла да се спре. С невероятен трясък тялото на Евелина се разби в мощната гръд, извисяваща се над морето.

Всички запищяха от ужас, спасителни екипи се насочиха към мястото на катастрофата, макар на всеки да бе ясно какъв е резултатът от тази фатална крачка.

На брега Катерина се строполи върху пясъка, хлипайки тихо. Отново...отново се повтаряше онази вечер, когато бе разбрала, че е обречена на самотни старини. Но сега знаеше, че е завинаги.

* * *

А през това време Русалката бе плувала бавно до самия център на морето. Наслаждаваше се на сладкия ритъм, който се откриваше долу. Никога не бе подозирала за него. Опашката й се влачеше безшумно зад нея. Най-после бе издържала на всички ужасни изпитания и се бе завърнала у дома.

Около нея наизскачаха много други сирени, които малко или много приличаха на нея. “Добре дошла, сестрице!”, шептяха те. “Твоето време най-после дойде...”

WWW.VIAVITA.NET