Скиталец
автор: Evensteel
Скитанията на една душа
Заспах и сънувах. Душата ми напусна тялото и тръгна из света
да скита. И тя видя много. Вървеше по пътеките и слушаше.
Чуваше птичките да пеят сред високите клони на дърветата.
Вървеше и дишаше. Усещаше сладкия мирис на пролетта - наситен,
нежен и даващ живот.
Но тя видя и твоята душа, скитаща се из незнайните дъбрави. Тя
беше окъсана, ранена, страдаща. Тя лазеше. Дращеше със
закривените си нокти сухата земя и се опитваше да върне живота
в измръзналите си жили. Умираше. Но не умря. Мъчението
продължи много.
А аз стоях и гледах и не можех да открия мъчителя ти. Оставих
те там и тръгнах да го диря. Нарамих меч и броня... Нарамих и
съдба. Оглеждах се, ослушвах се, но нийде не го открих. Кой
беше той? Защо правеше това? Мразех го! Мразех го толкова
силно!
Дълго бродих из горите. Накрая се върнах при твоята душа. Тя
продължаваше да линее. И аз повдигнах главата ти нежно, дадох
ти животворна вода. Но ти ме погледна с едни очи... в тези очи
аз потънах. Попитах те "Кой е той? Защо го прави? Защо? " Бях
отчаяна. Ти не отвърна. Само леко ме избута до близкото езеро
и в гладката му като огледало повърхност аз видях себе си. "
Къде е? " запитах. А ти отново не отговори и обърна ясния си
взор към небето, към чистото небе, което така сладко те
примамваше.
И аз разбрах. В този миг в душата ми проблесня прозрението, че
аз съм твоя Мъчител. Разбрах защо толкова дълго мълча, защо не
каза нищо... защо линееше без дума на упрек .И отровната
стрела се заби в сърцето ми. Мракът дойде. Обгърна взора ми и
настана вечна нощ.
Оставих те там. Не исках да преча. И в момента, в който се
обърнах да те погледна за последен път... видях прекрасна
горска фея да стои до измъчената ти душа, да я лекува и да я
възражда. Тя ти даваше животворна вода и ти оздравяваше от
нея. Тя превързваше раните ти и те спираха да кървят. Тя те
спасяваше.
Обърнах гръб и тръгнах... Не знам колко време съм бродила. Не
знам къде съм била. Срещнах млад воин, който ме обучи да въртя
меча и да се защитавам. Дълго време учих. Дълго време кървях.
Мракът започна да се вдига.
И един ден той ми каза, че съм готова. И аз отново тръгнах.
Вървях из гората.
Чух неземна песен. Притаих се и се приближих по-близо. На една
поляна беше седнала онази Фея... твоята спасителка. Беше
седнала на един дънер. Изящните и ръце се плъзгаха по струните
на красива арфа. Бели, нежни и малки ръце...
Погледнах своите. Грубите мазоли от въртенето на меча се
набиваха на очи .Притаих се отново.
Ти също беше там. Беше седнал в нежните й нозе и слушаше омаян
неземната музика. Не можех да позная тази душа. Беше чиста,
бяла, светла... Искреше.
Всичко беше притихнало. Всяка една животинка в гората беше
вперила очи в красивата Фея и не смееше да помръдне,
омагьосана от музиката.
Отпуснах измореното си тяло и подгоних без да искам една
сърна, приближила се да се наслади на бликащата от арфата
хармония.
Послушах малко и си тръгнах. Скитам сега из горите. Скитам и
се питам къде сбърках. Какво сгреших....
Дните минават. Мрак и Светлина се редуват в ума ми. И аз
съществувам.
Дневникът ти беше останал у мен. Разгърнах страниците му и там
видях какво съм ти причинила, какво съм сторила...
И в този момент пред мен изникна Феята. Погледна ме с ясните
си искрящи очи и каза :
- Защо го направи? Защо? Защото го искаше за себе си ли?
Стъписах се. Тя се усмихна и изчезна с лъч от слънцето.
И Мракът отново нахлу. Краката ми се подкосиха и аз останах да
лежа там, до реката, безпомощна.Не можех да говоря, нито да
помръдна... Това ли беше наказанието на феята? Или беше
собсвеното ми проклятие?
Дълго лежах там... докато един ден по тези места мина Тихият
воин. Той ме вдигна от студената земя. Даде ми лековити билки
и ме съживи. Подаде ми меча и бронята, отдавна захвърлена
настрани.
Време беше да се върна на поста си. И аз тръгнах да те търся.
Но той ме последва.
Намерих те. Ти не знаеш. Аз съм тук, наоколо. Пазя те от
всички гадости в гората. Тихият воин ми помага. Изпълнявам
клетвата, която дадох преди толкова много години... да пазя
това, което обичам.
