|
БАЛАДА ЗА ОБРАТНИТЕ ИСТИНИ
На врага се осланя човек
и е петимен всеки за глад,
който спи като пън, е нащрек,
вкус на плява
- каква благодат,
колко смел е превитият врат,
нежност има в сърцето от лед
и почтеност във злия пират,
а на влюбен умът му е в ред.
На изгнаника пътят е лек,
чист е, който се къпе в разврат,
изнудвачът - на почит човек,
луда радост - ритникът отзад,
лицемерът е верен събрат,
най-добре е да нямаш късмет,
всичко бяло е в черния цвят,
а на влюбен умът му е в ред.
Всяко бреме е пухен дюшек,
а простакът - духовно богат,
жив е, който лежи във ковчег,
да крадеш е почтен занаят,
всеки пъзльо е смел акробат,
от ядосан се иска съвет,
във бардаците няма разврат,
а на влюбен умът му е в ред.
Вас ви дразни подобен похват?
Изигран, аз съм всъщност богат.
Йезуитът е доблестен гад.
От трагизъм сме смешни наглед.
Няма истини без маскарад.
А на влюбен умът му е в ред.
Превод от френски Васил Сотиров, 2000
БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА
До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? - през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с "лека нощ" денят ми бял,
лежа по гръб - над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.
На Ваша милост се осланям цял -
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език -
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
---
Замъкът в Блоа е известен най-вече с поетическите
конкурси, организирани от херцога Шарл д'Орлеан
(1394-1465), също поет. В архивите му се пазят голям
брой ръкописи от различни автори по зададена от него
тема с начален стих "До извора умирам аз от жажда".
БАЛАДА ОТ ИМЕТО НА СЪДБАТА
Съдба съм и такава съм била,
та ти ли, Франсоа (не те и зная!),
ще ме наричаш мен убийца зла!
И по-добри от теб ядат калая
и свършват в кариерите накрая.
Оплакваш се, а плачеш за бесило -
не си единствен, стъпил днес на гнило.
Най-знатни люде - гледай! - съумях
да ги направя аз на пух и прах,
пред тях си ти като муха пред слон;
да предизвикваш мен е страшен грях,
така че се вземи в ръце, Вийон!
За цар и крал не съм добре дошла,
че аз отколе гибел им вещая:
сразих Приам, изчезна сред мъгла
навеки Троя - с участ като тая
и Анибал успях да увенчая,
а Картаген превърнах във мъртвило;
и Сципион опита мойто жило;
предадох Цезар със един замах,
а във Египет пък Помпей заклах;
в море от кръв удавих аз Язон;
запалих Рим, жестоко там вилнях...
Така че се вземи в ръце, Вийон!
И Александър колко кръв проля,
загледан към зваздата си в безкрая,
а как умря! Сред бойните поля
и Арфаксад реших да закопая...
Такъв ми е на мене обичая -
така да бъде, знай, се е решило
и нищичко не се е променило.
В нещастието Холоферн презрях
и ножа на Юдита не, не спрях,
докато спеше. А Авесалом?
Какви коси! Обесих го на тях.
Така че се вземи в ръце, Вийон!
И чуй ме, Франсоа, какво разбрах:
сама да можех днес да внасям страх,
а не съгласно божия закон,
би ви очаквал всички пълен крах...
Така че се вземи в ръце, Вийон!
---
Писана е вероятно през ноември 1462 г. след излизането
на Вийон от затвора Шатле;
Анибал (247-183 г. пр. н.е.) - прочут картагенски
пълководец, победен от Сципион Африкански;
Арфаксад - цар на Медея, победен от Навуходоносор.
БАЛАДИЧНА ЕПИТАФИЯ
НА ОБЕСЕНИТЕ
Човешки братя, подир нас дошли,
не ни осъждайте със поглед строг,
че който за нещастник го боли,
към него милостив ще бъде Бог.
Пет-шест на брой пред вас висим - жесток
бе жребият ни: скапа се плътта
(а беше ни до вчера съкпа тя!),
на пепел всеки скелет се разпада...
С насмешка не ровете пепелта -
молете за душите ни пощада!
А братът е затуй - да се смили
(че цар - далеко, а високо - Бог).
Не ни презирайте, че сме били
обесени. Във този свят широк
едва ли има някой без порок.
Дано синът на Девата света,
пословичен със свойта доброта,
да ни спаси от пъклената клада...
Не ни измъчвайте и след смъртта -
молете за душите ни пощада!
Пороят ни изми. Изпепели
ни зноят. Вече всеки е безок,
че ни кълваха гарваните зли,
дордето стане тъмно като в рог.
Покой не знаем и от трън на глог
нестихващ вятър (с песен на уста!)
подмята ни безспир като листа,
че никой за обесници не страда...
Не ни корете зарад участта -
молете за душите ни пощада!
Исусе, милостив като баща,
не ни забравяй в свойта доброта,
защото нас какво ни грее ада...
Не се гаврете, хора, със смъртта -
молете за душите ни пощада!
Превод от френски Васил Сотиров, 2000
|
