"Там има нещо, съвършено и с неясни очертания, което е съществувало още преди Небето и преди Земята. Тихо, невидимо, неизменно, бидейки здраво установено, непрестанно, неуморно, циркулиращо, то е могло да бъде майка на света.
  Не зная името му, назовавам го Дао /път/."

  Така древният китайски мъдрец Лао-Дзъ формулира всеобхватният първи принцип, лежащ в основата на всички явления във Вселената. Нещо повече, той формулира една действителност, от която възниква Вселената и която Лао-Дзъ поради липса на адекватно понятие нарича Дао - което в превод означава Път. Според китайските представи светът се е развил циклично. Всичко е започнало с първоначалният хаос - период на велико разтваряне на космоса. Китайците го наричат У-Дзъ Безпределност /празнота, недействие/. Следващият етап е образуването на център на вселената, точката на абсолюта. Около този център се изгражда в последствие великият предел или космоса такъв какъвто го познаваме ние - на китайски се нарича Тай-Дзи - тук става разделението на света на минало и бъдеще, на пространство и време. Изграждат се противоположностите - ИН и ЯН, пораждане на въртенето и смяната. Следва разгръщане на монадата във всяко ИН се съдържа ЯН, във всяко ЯН се съдържа ИН. Асимилация и дисмилация.
  А след това...?
  След това е само безкрайността /вечният и безкраен кръговрат/. Но едно е сигурно. Това което вече се е случило ще се случва безкрайно много пъти. А това което го е нямало и никога не се е случвало и за напред никога няма да го има и няма да се случи. Всичко и всички във Вселената се подчиняват на този принцип.
  И все пак ... има нещо което според китайците може да видоизмени този цикъл и това е човешкият дух.
  Даоистите и будистите вярват, че ако човек е вършил добри дела и е получил просветление може да се избави от цикъла на преражданията и да получи право на избор.
  Ако не е направил кой-знае какво добро ще се прероди след време пак в човек - мъж или жена. Но ако човек е бил лош с лоши навици и постъпки след смъртта си духът му ще се провали в едно от 18-те нива на ада, където ако е бил много лош остава за вечни мъки, ако не е бил чак толкова лош, след известно време ще се прероди в някакво животно.
  А принципа по който настъпват тези промени е именно теорията за ИН и ЯН.
  С течение на времето човечеството е създало много системи и правила на поведение с които се цели постигането именно на този синхрон. Именно заради това са били създадени и религиите. Във всички религии съществуват духовни упражнения, което не е нищо друго освен ЦИ-ГУН / работа с енергията /. В източните религии това са медитациите а в другите религии това са молитвите, чрез които се цели синхрон, баланс на човека с природата.
  Но за да живее в синхрон с природата човек не е задължително да бъде религиозен. Важното е да се разбира философската концепция за промените в света. В началото си всяка религия е била философия или метод за определяне на правилата, по които да живеем. Но с течение на времето метода за определяне на правилата се изоставя и забравя, защото това са медитативни практики за които е нужна упоритост и постоянство. И в крайна сметка остават само последно създадените правила от хора, които все още са владеели метода. След тяхната смърт с течение на времето тези правила на поведение стават неактуални и вече не са в състояние да поддържат равновесието човек-природа.
  Да разгледаме тази схема:

  Материя, време пространство и енергия във Вселената се движат в кръг. Най-добрият вариант за запазване на равновесието с Вселената е да се движим максимално близо до дъгата на окръжността. Но за тази цел ние трябва да знаем метода за определяне на посоката. Метода за определяне на посоката в случая е именно философската концепция. Когато този метод се забрави и ние продължим по последно определената посока, всъщност започваме да се отдалечаваме от дъгата на кръга / от синхрона в системата човек-природа /. Обикновено в такъв случай се явява някакъв месия, човек който проумява философската концепция на даденото религиозно учение и обикновено с цената на живота си променя посоката на движение не масата от последователи. Въвежда нови правила, които за известно време са актуални, но с течение на времето и те водят до отдалечаване от окръжността.
  И така до появата на следващият месия. В случай че такъв не се появи, то следва унищожение и дисимилация. Затова именно последователите на религиозните системи, които не разбират философската концепция периодически се отдалечават от синхрона / от единението с природата/. Всъщност религиозната система е метод за осъзнаване на философската концепция. Който стигне до висшите нива на една религия, за него самата религия с всичките и канони, закони и правила изчезва и остава само корена и философията и. Който осъзнае основната философска концепция че може да бъде в синхрон, в баланс с околния свят, независимо от колебанията и промените на Вселената. Трябва да разберем едно нещо: не правилата и каноните са важните неща в живота, важна е методиката за тяхното определяне.
  Една стара китайска легенда разказва за един стар човек, който можел да превръща камъните в злато. Много хора идвали при него и той им давал злато кой колкото си поиска. Но един ден при него дошъл един момък. Старият човек го попитал: "Злато ли искаш? Вземи си колкото пожелаеш.". Момъкът отвърнал: "Не, не искам злато. Искам начина по който правиш от камъните злато.".

СИН И ЧУАН

  Син-И води началото си от Жи Лон Фен - майстор на бойните изкуства известен с доброто си владеене на копието, живял към края на династия Минг и началото на династия Кин. Любовта му към копието била толкова голяма, че той започнал да развива система, която да обедини теорията на боравене с копие с тази на ръкопашния бой.

  По време на своето търсене той срещнал монах отшелник, който живял в усамотение в планината Зон Нан. Монахът притежавал необикновени способности и научил Жи Лон Фен на бойно изкуство известно като Ю Фей Чуан Пу. Счита се, че това бойно изкуство е популяризирано от народният герой Ю Фей, генерал в армията на Императора, живял по време на династията Сон.

  Ю Фей бил герой, който добре служил на Императора. Но съдебен чиновник на име Чин Гю го злепоставил пред Императора, скалъпвайки лъжливи обвинения в измяна. Ю Фей и цялото му семейството били екзекутирани по заповед на Императора. Говори се, че от този ден хората плюели на гроба на Чин Гю, докато гроба на Ю Фей почитали.

  След като прекарал много време в трудни тренировки и съзерцание Жи Лон Фен внезапно видял важна концепция в ясна светлина. Той открил начин как по естествен път да свърже вътрешната си сила (Ней Кун) с външната форма на тялото си (Уей Син).

  По-нататък той свързал своите движения с традиционната теория за Петте елемента както следва: Метал, Вода, Дърво, Огън и Земя. Тези Пет Елемента имат два основни цикъла: 1) Редът на Взаимната Продуктивност: Металът дава живот на Водата, Водата дава живот на Дървото, Дървото дава живот на Огъня, Огънят дава живот на Земята, Земята дава живот на Метала, Металът дава живот на Водата, и т.н. циклично; и 2) Редът на Разрушаване както следва: Огънят оформя Метала, Водата надвива Огъня, Земята задържа Водата, Дървото ограничава Земята, Металът разделя Дървото, и т.н. в цикъл.

  Точно както вътрешната сила (Ней Кун) и външната форма (Уей Син) трябва да се свържат, според Жи Лон Фен, така трябва да се свържат и двата цикъла на Петте Елемента. Всъщност повечето стилове на Син-И разполагат тренировката по Петте Елемента и приложението в самият корен на своето изкуство. Осмислянето на двата цикъла на Петте Елемента и как да съчетаем и да използваме свойствата и на двата, за да постигнем баланс, води практикуващия до по-дълбоко разбиране на двете противоположни страни на Ин и Ян.

  Например, унищожителният ред теоретично може да улови и прекъсне формата и намерението на взаимния ред. Докато това е само теоретично, едно разследване върху ефекта на разрушителния кръг върху взаимната продуктивност може да доведе до едно по-дълбоко разбиране на петте елемента и тяхната употреба в самозащитата както следва: Блъскането (Огън) противодейства на Разцепването (Метал) със вдигнатата в блок ръка и удрящият юмрук. Въртенето (Вода) противодейства на Блъскането (Огън) удар с долен блок последван от ъперкът. Кръстосването (Земя) противодейства на Въртящият (Вода) ъперкът със страничен блок и страничен удар. Избухването (Дърво) противодейства на страничният удар на Кръстосването (Земя) с издърпване и прав удар. Разцепването (Метал) разсича Избухващото Дърво с блок надолу и сечащ удар, и т.н. в цикъл.

  Тук трябва да се отбележи, че юмруците не са само средство за нанасяне на удари, но и за улавяне на енергията и за използване на повече вътрешни методи за отклоняване, сграбчване, и хвърляне най-често свързани с ефективни вътрешни бойни изкуства. Дванадесетте животни на Син-И-Чуан са комбинация от аспекти на Петте Юмрука синтезирани с поведението на животни. Например Змията на Син-И комбинира Въртенето (Вода), Кръстосването (Земя) и Разцепването (Метал) със движения, които са хлъзгави и все пак грациозни, влачещи и все пак тласкащи, бутащи и все пак експлозивни.

  Петте Елемента и техните свойства могат да се приложат във всекидневният живот когато се справяме със крайни емоции. Според Петте Елемента, емоциите водят една към друга както следва: крайната мъка (Метал) води до страх (Вода), крайният страх (Вода) води до гняв (Дърво), крайният гняв (Дърво) в основата си води до радост (Огън), крайната радост (Огън) води до пренатоварване на мисълта (Земя), и т.н.

  За да противодействаме на крайните емоции, които изсмукват жизнената енергия на тялото, първо трябва да се постараем да бъдем спокойни. След това използвайте разрушителния ред за да контролирате и да се справите с това, което ви изтощава.

  Например крайната мъка (Метал), се отразява тежко на енергията на белите дробове. Противодействайте на мъката с радост (Огън) и се освободете от мъката.

  Чрез разбиране на продуктивната и деструктивна страна на елементите, е по-лесно да разберем как чрез тези две страни може много лесно да се постигне баланс вътре в нас, но и също толкова лесно може да се създаде или да се разруши този баланс чрез тях. Ин и Ян не са просто разделени наполовина чрез права линия. Те са разделени с крива линия - крива линия която е комбинация на взаимната продуктивност и противоположните сили свързани с разрушителният ред.

  Да се постигне хармония в тези два подхода е по-лесно да се каже и дори да се помисли, отколкото да се направи. Чрез вътрешна система каквато е Син-И-Чуан, митологията се среща с реалността и умът, тялото и духът имат врата и път да направят от Ин и Ян повече от просто една мисъл, а по-скоро в точно и прецизно съществуване вкоренено във вечната мъдрост.

ТАЙ ЧИ ЧУАН

  Смята се, че Тай Чи Чуан е създаден от Чън Санфън в епохата на Сун Уей Дзун (1101 г. от н.е.). Смята се също така, че техники построени върху същите основни принципи са съществували още по времето на Династията Лян (502-557 г. от н.е.) и са били преподавани от Хан Гун Юе. По-късно, по време на Династията Тан (713-905 г. от н.е.), Сю Сюен Пин, Ли Дао Дзъ и Иен Ли Хъм са преподавали подобни бойни техники наречени Тридесет и Седемте Пози (Сан Шъ Ци Шъ), Следнебесни Техники (Хоу Тиен Фа), Малко Девето Небе (Сяо Дзю Тиен), които съдържали седемнадесет пози. Достоверността на тези сведения е съмнителна и поради това не можем да кажем със сигурност кой и кога е създал Тай Чи Чуан. Чън Санфън се смята за най-вероятния му автор, тъй като за него има най-много запазени сигурни исторически свидетелства.

  Според историческите данни Чън Санфън, от времето на Династия Сун, бил даоист от У-Дан. Наричали го също Цюен И, а също така и Дзюн Бао. Санфън бил прякорът му. Тъй като бил мръсен и развлечен, наричали го Лар Тар (размъкнатият Чън). Той бил висок (едър), имал големи уши, брадата му била като коса на царевица. Зиме и лете носил една монашеска роба. Можел да изяде цял казан с храна, а можел и да не яде нищо с дни и месеци. Можел да пътува на огромни разстояния пеш. Обичал да се шегува с хората. Държал се съвсем свободно, като че ли наоколо няма никой. Отишъл в У-Дан със своите ученици, построил си скромна къща и заживял в нея. През 24 година от Хун-У (около 1392 г. от н.е.), Мин Тай Дзу, първият император от Династията Мин (1368-1399 г. от н.е.), чул за него и изпратил вестител да го търси. Но Санфън бил неоткриваем.

  Според легендите Чън Санфън бил древен медитиращ отшелник. Той веднъж видял как жеравът се бие с една змия, получил просветление и създал Тай Чи Чуан. След Чън Санфън са Уън Джоу от провинция Шанси, Чън Тун Джоу от областта Уен, Джан Сун Шъ от Хай Ин, Йе Дзи Мей от Съ Мин, Уан Дзун Юе от Сан Йоу и Дзян Фа от Хъбей. Техниките на Тай Чи били разделени на два главни стила - южен и северен. По късно Дзян Фа предал своето изкуство на семейство Чън в селото Чън Дзя Тоу от областта Хуай Цин Фу провинция Хънан. След това Тай Чи бил предаван в продължение на 14 поколения и разделен на стар и нов стил. Старият стил бил продължен от Чън Чан Фън, а новият бил създаден от Чън Йоу Бън. След това Чън Чан Фън предал стария стил на сина си Гън Юн и на своите роднини Чън Хуай Юен и Чън Хуа Мей. Той също така предал своето изкуство извън семейството си на Ян Лу Чан и Ли Бао Куай, и двамата от провинция Хъбей.

  Тай-Чи-Чуан е вековна система от китайски упражнения, която набляга повече на грациозните, плавни движения и вътрешната енергия, отколкото на мускулната сила. Като резултат, Тай-Чи може да се практикува от стари и млади, мъже и жени, силни и слаби.

  Тай-Чи се смята за здравословна практика заради репутацията си на облекчаваща много болести, като свръхнатоварване, гастрит, артрит, сърдечни заболявания, и анемия. То подобрява циркулацията, баланса и подпомага отпускането и подсилването на нервната система.

  Разтегателните движения правят тялото подвижно, подсилват мускулите и помагат за освобождаване на напрежението.

  В качеството си на медитация, Тай-Чи е начин динамично да се хармонизират тялото и ума. Тя подхранва вътрешното спокойствие, което води до продължително освобождаване.

  В качеството си на бойно изкуство, Тай-Чи е една от вътрешните школи базирана на пораждането и култивирането на вътрешна енергия. То избягва употребата на външна сила.

  Философията на Тай-Чи е вкоренена в Даоизма, който е привърженик на естественото усилие, и в И-Дзин или Книгата на Промените. Движенията и вътрешното обучение произтичат от удивителната връзка между Ин и Ян, две фундаментални сили, които създават и хармонизират Вселената чрез тяхната намеса.

Човешката природа

  Преди години в днешната севернокитайска провинция Хунан имало школа по хун-гар, ръководена от учител, чиито тайни техники за ръкопашен бой се предавали в рода му от баща на син. Затова и старият майстор се надявал, че когато единственият му син натрупа достатъчно опит, ще поеме в свои ръце школата. Синът обаче не го бивало за учител и все не успявал да обясни както трябва системата на учениците.
  Старият започнал да се притеснява, че когато синът му го наследи, повечето тайни техники на школата, някои от които предавани от две столетия насам, рано или късно ще бъдат забравени, тъй като той няма да се занимава с изоставащите, а само с най-напредналите. Веднъж бащата решил, че е време да си поговори с него. Попитал го защо постъпва така, а синът отвърнал, че не му се хабели сили и нерви заради хора, които схващат прекалено бавно онова, което им се показва. Било му по-интересно да работи с вече изградени войни, защото можел веднага да види плодовете на своя труд.
  Тогава бащата му обяснил, че всеки човек си има различна природа, която е нещо вродено и не може да се промени. Вярно е, че едни схващат по-бавно от други, но понякога тъкмо такива "оставачи" се оказват по-компетентни. Напомнил му и това, че когато най-добрите станат прекалено стари, за да се бият, ще напуснат школата, за да се захванат с нещо друго, не изискващо толкова усилия и най-накрая прекалено взискателния му син ще остане сам, защото и онези, които не му се ще да обучава, все някога ще загубят интерес и също ще се махнат. В крайна сметка тяхната семейна школа по кунфу, макар и с двувековна традиция, ще изчезне, без да остави никаква следа.
  Та идеята на кунфу не се свежда само до това да бъдеш добър войн, казал още бащата и започнал да му разяснява философията, която върви тъка за ръка с техническите умения. Мъдрост, търпение и индивидуален подход към учениците - това са изискванията към добрия учител. Всеки от нас се ражда уникално човешко същество и е погрешно да се опитваш да напъхаш когото и да било в чужд калъп. Това би било против законите на човешката природа, а пътят на кунфу следва именно тях. Видял, че синът не го разбира и затова му разказал приказката за жабата и скорпиона, като се надявал, че тя ще изрази много по-ясно онова, което иска да каже.
  Веднъж скорпионът стигнал до една река, Искал да продължи пътя си, но наблизо нямало мост. Помолил тогава жабата, която клечала край водата, да го принесе на отсрещния бряг. Тя обаче отказала, защото се бояла, че скорпионът ще я ужили. Той пък и рекъл, че това ще е много глупаво от негова страна, защото не умее да плува и тогава ще се удавят и двамата. "Да, в това има логика", рекла си жабата и го качила на гърба си, но още по средата на реката скорпионът забил жилото си в нея. Тя моментално умряла и потънала, но повлякла към дъното и скорпиона.
  Синът на стария майстор го изгледал въпросително, очаквайки продължение, но такова нямало. После измърморил, че не разбира защо все пак скорпионът ужилил жабата. Тогава бащата обяснил, че всичко е до природа - за скорпиона е също толкова естествено да жили и убива, както за жабата да плува във водата. Скорпионът не е виновен, че е скорпион, той просто не е имал друг избор.
  - Нали ти казах: не можеш да промениш природата на никого - рекъл бащата. - Едни схващат по-бързо, други - по-бавно. Това обаче не означава, че по-бързо схващащият е по-добър боец, а още по-малко пък по-добър човек. Всеки се развива и действа съобразно собствената си природа.
  Едва тогава синът разбрал за какво става дума и от този момент нататък намирал време за всички ученици, като по този начин била съхранена и семейната традиция.

Урок по смирение

  Имало едно време един младеж, който три години бил изучавал Орловия нокът, стил в кунфу, и успял доста да напредне. За съжаление използвал уменията си, за да тероризира жителите на близкото градче. Всяка седмица отивал там и само търсел повод да се сбие. Понякога безпричинно раздавал удари наляво и надясно или си взимал нещо от пазара, без да плати, а ако някой се обадел, моментално го пребивал.
  Един ден, както си обикалял градските кръчми и папардосвал всеки, който му се мернел пред очите, младежът се сблъскал с някакъв старец, който бавно крачел по улицата. В първия миг възрастният човек залитнал, но успял да запази равновесие и се задържал на нозе. Всеки друг щял моментално да се извини, но младокът само изсумтял презрително и креснал:
  - Къде си хукнал, бе дърток! Не знаеш ли кой съм аз, че ми се мотаеш из краката?
  Старецът го изгледал и промълвил с треперлив глас:
  - Нямаш ли никакво уважение към по-възрастните? На времето аз не постъпвах така. Ще ти кажа нещо, момче. Ти си просто един грубиян.
  Младежът бил вбесен, че някакъв си "дядка" си позволява да му държи такъв тон. Започнал да го обижда и нарича как ли не. Старецът продължавал да седи невъзмутимо пред него. Младокът простак му креснал да се маха, иначе щял да му хвърли хубав пердах. Старият отново не реагирал и това още повече вбесило хлапака.
  - Или ще се махнеш, или ще те размажа на място! - закрещял той. - Какво ми се репчиш, не виждаш ли, че никой няма да си мръдне пръста заради теб?!
  Старецът хвърлил един бегъл поглед на събралите се зяпачи и забелязал изписаната по лицата им уплаха. Ако не за друго, то поне за последното хлапакът бил абсолютно прав. В следващият миг въпросният замахнал и го проснал с един удар на земята. После започнал да го рита, а накрая отстъпил назад за да се тръшне с двете си колене върху корема му, Но в този миг старецът бързо протегнал ръка и леко го бутнал в гърдите, точно над сърцето. Това едва ли можело да се нарече удар, но младежът поспрял и неудържимо се разкикотил.
  - Какво беше това, бе, дядка? - насмешливо попитал той. - С перце ли ме помилва или това ти бе всичката сила? Страхотен удар, няма що, за малко да ми измачкаш дрехата...
  След това се обърнал и си тръгнал, смеейки се по целият път до най-близката кръчма. Зяпачите, които до тогава били безмълвни свидетели на случилото се, сега се размърдали и отишли да помогнат на стареца. Но той пъргаво скочил на нозе, сякаш нищо не е било и бързо закрачил към дома си.
След около две седмици младият нехранимайко започнал да изпитва ужасни болки в гръдния кош. Движел се в просъница и повръщал всичко което хапнел. Непрекъснато слабеел и все му се спяло, но така и не можал да заспи. Само за месец изгубил десетина килограма от теглото си и видимо измършавял. Не можел и да помисли за кунфу. Чак когато минали два месеца, му хрумнало, че може би именно онзи "лек като перце" удар на стареца е причината за всичко това. Вече знаел, че ще умре, затова един ден, в прилив на разкаяние, помолил брат си да издири стареца и да му се извини от негово име за грубото държане. Още щом почукал на портата му, старецът се появил, сякаш отдавна чакал този момент.
  - Уважаеми господине, моят брат ви поднася своите извинения - рекъл младежът. - Той много съжалява за случилото се.
  - О, не се и съмнявам - отвърнал старецът. - А къде е той сега?
  - В къщи, господине. Вече бере душа. Искаше да ви се извини, преди да си отиде...
  Като чул това, старецът отишъл с младежа да види умиращият грубиян. Предсмъртните му вопли се чували чак от улицата. Влезли в къщата и застанали до леглото на умиращия. Старецът безмълвно заслушал краткото му накъсано извинение. Като видял как се мъчи и колко искрено звучи старецът решил, че младокът си е научил урока. Извадил от пазвата си бутилчица с някаква тъмнозелена течност и дал на младежа да изпие две глътки от отварата.
След това се обърнал към брата и му казал:
  - Давай му да пие от това по два пъти на ден и той съвсем скоро ще се отправи.
  Само след седмица момъкът бил отново на крака и заяквал с всеки изминат ден. След още две седмици отишъл да навести стареца, за да му благодари. Казал му още, че иска да промени живота си. Тогава старият човек му признал че е учител по кунфу и експерт по Дим Мак (смъртоносното докосване). Преди известно време местните жители се обърнали за помощ към него и го помолили да вразуми разхайтения младеж. Момъкът паднал на колене и помолил стареца да го вземе за ученик. Старецът се съгласил и с течение на времето същият този нехранимайко станал неговият най-добър ученик.

Да виждаш отвъд мишената

  Лу Сей умеел изключително изкусно и точно да стреля с лък и с това бил известен нашир и надлъж. Печелел всички местни турнири по стрелба и славата му била толкова голяма, че отворил собствена школа по гундзиен (изкуството на лъка и стрелата, чийто японски аналог е кюдо или "пътят на лъка"). Желаещи да се запишат имало колкото щеш, затова скоро се замогнал.
  Един ден в града се появил някакъв просяк. Видял, че Лу Сей провежда урок по стрелба с най-добрите си ученици, затова се спрял и приседнал на тревата, за да погледа. А зрелището си го бивало - Лу Сей нито веднъж не пропуснал целта и стрелите му сякаш сами се забивали в центъра на мишената. Просякът гледал, гледал, а накрая отишъл при Лу Сей и го поздравил за виртуозните умения. Попитал го къде се е научил да стреля така, а Лу Сей отвърнал, че е хванал за първи път лък, още щом проходил и от година на година ставал все по добър, Още като юноша започнал да участва в състезания и досега не бил загубил нито веднъж.
  - Но нали все някога сте имали учител, който ви е въвел в тънкостите на гундзиен?
  - О, не - категоричен бил Лу Сей - Всичко съм научил сам. Никога не съм имал нужда от учител. А и на какво може да ме научи?
  - Изкуството на стрелба с лък не се състои само в това да опъваш тетивата и да поразяваш всеки път целта - рекъл просякът. - Я ми кажете, случвало ли ви се е да стреляте когато сте ядосан?
  - Не, никога.
  - Тогава от къде знаете, че вашите умения ще ви помогнат в битка?
  - Какво значение има това? - самонадеяно отсякъл Лу Сей. - Ти не забеляза ли, че никога не пропускам целта? И на война да отида, пак ще съм най-добрият.
  Тук просякът се усмихнал.
  - Вие май забравяте, че мишената никога не отвръща на огъня. Ако се занимавате със стрелба, само за да поласкаете самолюбието си, то тогава има още много да учите за истинското изкуство на лъка и стрелата.
  На Лу Сей започнало да му кипва. Изтърсва се някакъв дрипльо и започва да му обяснява - на него, на великият Лу Сей! Откъде накъде?!
  - Виж какво - рекъл той. - Като толкова разбираш от гундзиен, ето ти лък. Я да видим сега какво можеш.
  Дал му лък, дал му и стрела. Учениците се струпали с любопитство наоколо. Просякът се прицелил и стрелял. Стрелата се забила в мишената, но не точно в центъра, а малко встрани. Лу Сей нетърпеливо издърпал лъка от ръцете му и почти без да се прицелва улучил мишената точно в средата.
Тогава се обърнал към просяка и му казал ехидно:
  - Интересна работа, уж много разбираш от гундзиен, а не улучи както трябва. А аз, дето трябваше да ти слушам всичките глупости, успях от първия път. Е, какво ще кажеш?
  Тогава просякът го попитал дали може да улучи със същата точност всяка цел, която той му посочи.
  - Разбира се. Но защо трябва да се доказвам пред някакъв си дрипльо?
  - Ако улучите птица, летяща в небето, аз съм съгласен цяла година да ви чистя къщата и да се грижа за градината, без да ви искам нищо в замяна.
  Това било примамливо предложение, затова Лу Сей рекъл:
  - Дадено, но все пак съм длъжен да те предупредя, че ми се е случвало да уцеля летяща птица със завързани очи.
  - Не съм казал, че трябва да сте със завързани очи, напротив - поусмихнал се просякът. - Искам просто да уцелите птица, но условията ще определя аз.
  - Ами кажи ги тогава - изнервничил Лу Сей. - Мога да те уверя, че те няма да се отразят на мерника ми.
  - Има и още нещо. Ако загубите какво ще получа аз?
  - Изключено е да загубя, но най-добре си кажи ти какво искаш, стига, разбира се, да е нещо разумно.
  - Ами ето какво? Загубите ли, искам да си намерите някои чан-учител и да изучавате под негово ръководство гундзиен за същия срок, за който аз щях да чистя къщата ви.
  Лу Сей приел облога и тогава просякът го повел към гористата планина. Тръгнали по една тясна пътечка и накрая стигнали на една малка полянка на върха на планината.
  - Ето тук ще проверим уменията ви - рекъл просякът. Завел го до една скала и го накарал да застане на самия и край, като само петите му се опират на камъка, а пръстите му стърчат над бездънната пропаст отдолу. Лу Сей започнал да диша учестено, завил му се свят, а ръцете му се разтреперели.
   - Сега вдигнете лъка и стреляйте по първата птица, която зърнете - обадил се просякът. - Вие я изберете. Може да е голяма, може и малка, нямам претенции. Просто си набележете някоя и я застреляйте, както си лети.
  На Лу Сей изобщо не му било до птици, лъкове или просяци. Само едно му се въртяло из главата: че всеки миг може да политне в пропастта и да се пребие в камънаците отдолу.
  - Печелиш! - изхриптял той и припряно слязъл от скалата. Просякът го огледал от глава до пети. До преди малко Лу Сей преливал от самоувереност, а сега се тресял от ужас.
  - Гундзиен не е само ловко боравене с лъка. Трябва да владееш и собственото си съзнание, за да се слее целта с мисълта ти и да се концентрираш в точката отвъд мишената, забравяйки за всичко останало. На бойното поле няма как да избягаш, когато неприятелят те обсипва със стрели. Гундзиен е изкуство, което излиза извън рамките на техниката. Но най-напред трябва да се научиш как да се съсредоточаваш, без да позволяваш на нищо да те разсее. Не забравяй, че и най-силният вятър не може да развълнува дълбока вода, а слепецът не се бои от змии.
  Като чул тези мъдри слова, Лу Сей много се засрамил. Разбрал, че досега е бил на погрешен път. А когато се прибрали в града, просякът му казал и името на чан-учителят който щял да му посочи верният Път.

Когато чашата прелива

   Особено важна роля в бойните изкуства играе философията на дзен. Обикновено главите на новаците, които за първи път влизат в залата за тренировки, гъмжат от предварително изградени мнения и представи, затова съществен елемент от обучението е да се изчисти съзнанието им, за да се освободи място за новото. С други думи, трябва да се отърсиш от всичките си досегашни представи и просто да възприемаш онова, което ти се преподава.
   По този повод се разказва следната история. Веднъж един стар дзен-учител разговарял с млад и амбициозен учен. Още от самото начало младежът се впуснал в нескончаеми тиради. Говорел за какво ли не и буквално бликал от идеи и хрумвания. Взел да обяснява на стария учител онова, което бил изчел за дзен, като се опитвал всячески да го впечатли с обширните си познания. Старецът кротко си седял и го слушал. По някое време предложил да изпият по един чай. Младежът поднесъл чашата си и учителят започнал да му сипва. Чаят стигнал до ръба на чашата, но старецът продължавал да налива. Ето че чашата преляла, а учителят сякаш нищо не забелязвал. Накрая младежът не могъл да се стърпи и се обадил:
   - Извинете, но тази чаша просто не може да побере повече чай.
   А дзен-учителят го изгледал многозначително и рекъл:
   - И ти си като тази чаша. Преизпълнен си от желания и амбиции. Как тогава да ти покажа дзен? Първо трябва да изпразниш чашата...
   Дзен разбира се, е едно от разклоненията на будизма и към него особено стриктно са се придържали японските самураи. Но той си има и своя китайски предшественик, даоизмът. Вероятно на този многознайко някои даоист би казал това:
   - Човек не може да открие нови океани, ако се бои да изгуби от поглед брега.
   В своята работа истинският майстор на бойни изкуства използва най-различни философски притчи, за да може с тяхна помощ ученикът да се издигне до такова състояние на съзнанието, което е отвъд самите бойни изкуства и насилието изобщо и да стъпи по този начин на Пътя към просветлението и да започне да разбира по-добре самия себе си.

За ползата от безполезното

  В един гун (зала за тренировки) течали обичайните занимания. Изведнъж проехтял гласът на старшия ученик:
   - Ей че си некадърен!
   Втурнал се и изблъскал един ученик от редицата.
   - От колко време ги правиш тези упражнения и пак бъркаш. Как може да си толкова тъп! От тебе няма никаква полза. На всички пречиш и най-много на самия себе си...
   В този момент в залата надникнал учителят, привлечен от врявата, и видял как старшият ученик гълчи новака пред целия клас. Изчакал края на занятията и чак тогава отишъл при помощника си, за да го разпита по-подробно. Старшият ученик му обяснил, че младокът бил направо безнадежден случай. Колко пъти само му показвал блоковете и ударите и все не можел да ги направи като хората.
   - Нищо не става от него, шъфу - казал в заключение той.
   - На този свят няма безполезни неща - отвърнал учителят. - Всяко си има своето предназначение и място във Вселената. Ти какво? Всичко ли вече научи, та си хукнал да оправяш другите?
   - Не, учителю - смутолевил ученикът. - Но какво да правя с този некадърник?
   - Я седни до мене - казал учителят. - Ще ти разкажа една история, която може би ще даде отговор на твоя въпрос.
   Имало едно време един дърводелец, който обикалял с чирака си по селата, за да търси работа. Веднъж стигнал до селце, което се казвало Кривия дъб. Насред селцето се издигал самотен дъб, целият на буци и чворове, но пък толкова голям, че под короната му можели да се приютят три хиляди вола. Обиколката на дънера му била към петдесет педи, а най-ниските му клони се издигали на петдесет стъпки от земята. Старият дърводелец му хвърлил само един поглед и продължил по пътя си, но чиракът се спрял пред дървото и го заоглеждал, зяпнал от почуда. После догонил майстора и му рекъл:
   - Ей, досега не бях виждал такова чудо, това сигърно е най-голямото и най-красиво дърво в Китай.
   - Може, но не става за нищо - отвърнал дърводелецът.
   - Как така? Колко много дървен материал може да излезе от него!
   - Казах ти, че не става за нищо. Виж му кората колко е чвореста. Ще обелиш най-много пет-шест стъпки и толкова. Ами клоните? Криви и възлести, И една греда няма да издялаш. Не, синко, това дърво е напълно безполезно. Виж какво, като бях малък, моят баща, който също беше дърводелец, ме доведе в това село и аз като тебе се захласнах по дървото. И тогава баща ми ми каза същото, което току що ти казах и аз. Това дърво за нищо не става, освен да си стърчи тук самотно и непотребно.
   След което тръгнал по пътя, а чиракът го последвал с наведена глава.
   Тук старият учител спрял за миг и изгледал ученикът си, който озадачено го попитал:
   - Хубаво, но какво общо има някакво си чворесто дърво с ученика, който нахоках?
   - Знаеш ли защо това дърво израсло толкова голямо, че можело да подслони под сянката си три хиляди вола и всеки, който го видел, се чудел и маел? Ами просто защото било безполезно. Не ставало нито за греди, нито за каквото и да било друго. Но именно затова оцеляло цели хилядолетия. Смяташ ли, че е щяло да доживее до такава възраст и да стане за чудо и приказ, ако вършеше работа на някой дърводелец?
   Чак сега старшият ученик разбрал и простичката поука: едно нещо може да ти изглежда абсолютно безполезно, но за друг да представлява някаква ценност. Затова си дал дума занапред да отделя повече внимание на ученика, който наглед за нищо не ставал.