КНИГА ПЪРВА

"Сенека - нравствени писма до Луцилий"

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА луцилий

(1) Посвети се на себе си, Луцилий; другите кра­дат от времето ти, отнемат го, сам го пилееш - ти

стори тъй: пести го и го пази. Повярвай ми: част от времето ни ограбват насила, част ни измъкват неусетно, а част изтича просто така. И все пак най-позорно е да пилеем времето си от нехайство. Ако се замислиш, го­ляма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма - ако вършим нещата зле; целия си жи­вот - ако вършим не каквото трябва. (2) Посочи ми кой придава някаква стойност на времето, кой цени деня, кой съзнава, че умира всекидневно? Самоиз­мамваме се, гледайки на смъртта като на нещо пред­стоящо - голяма част от нея вече е отминала. Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта.

Прави това, което пишеш, че правиш, Луцилий ­

лови всяка минута. И ще стане така, че като овладееш днешния ден, ще си по-малко зависим от утрешния. Докато го отлагаме, животът си минава. (3) Всичко, Луцилий, е чуждо, само времето е наше; него единст­вено природата ни е дала да притежаваме - това из­плъзващо се и неуловимо нещо, от което всеки може да ни лиши. А глупостта на смъртните е голяма: кога­то успеят да си изпросят някоя евтина дреболия, която винаги може да се възстанови, те позволяват да им бъде вписана в сметката; но ако получи време, никой не се смята за длъжник, макар то да е единственото, което и най-благодарният не може да върне.

(4) Може би ще попиташ какво правя аз, който ти давам тези съвети. Ще ти призная честно: подобно на разточителен, но прилежен човек, мога да дам точен отчет. Не мога да кажа, че нищо не губя, но какво, защо и как губя - ще кажа; мога да дам обяснение за бедността си, но изпадам в положението на повечето хора, докарани до мизерия не по тяхна вина - всички им прощават, никой не им помага.

(5) Е, какво тогава? Не смятам за беден човек, комуто стига и мъничкото останало. Все пак предпочитам ти да съхраниш своето и овреме да започнеш. Защото според нашите предци "в края пестене не би­ва".. Накрая остава не само най-малкото, но и калпавото. Бъди здрав.

11

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

(1) От това, което ми пишеш и което чувам, за­почвам много да се обнадеждавам за теб - не тичаш насам-натам, не тревожиш духа си, като често променяш мястото. Такова мятане е признак за болен дух. Основният белег на уравновесения ум според мен е да може да се спре и да остане насаме със себе си.

(2) Само внимавай четенето на много автори и какви ли не книги да не ти донесе някаква безпорядъчност и нестабилност. Човек трябва да се поспре при големите умове, да се закърми с тях, ако иска да извлече нещо, което здраво да пусне корен в душата му. Който е навсякъде, никъде не е. Хората, които прекарват живота си в пътуване, имат много домакини, а приятели ­никакви. Същото неизбежно се случва на тези, които не се запознават отблизо с нито един автор, а препускат,преминават през всички бегом и набързо. (3) Храната не е полезна и не се усвоява от тялото, ако се изхвърли веднага; нищо не пречи на оздравяването така, както честата смяна на лекарства; не се затваря рана, върху която само се изпробват лекове; не укрепва растение, което често се пресажда - нищо не е толкова полезно, че да помага мимоходом. Многото книги разсейват.

И тъй като не можеш да прочетеш толкова много, колкото имаш, достатъчно е да имаш толкова, колко­то можеш да прочетеш. (4) "Но ще ми се - казваш­да прелистя ту една, ту друга книга." За преситения сто­мах е характерно да пробва много неща; но когато са най-различни и несъвместими помежду си, те го разстройват, а не го хранят. Затова чети винаги утвърдени автори и ако някой път ти хрумне да кривнеш към някой друг, връщай се отново при тях. Всеки ден си подготвяй по нещичко, което да ти е в помощ срещу бедността, срещу смъртта, както и срещу други беди. А като прехвърлиш много, избери си едно, което да смелиш през този ден. (5) Аз самият го правя - от многото прочетено усвоявам едно.

Днес то е нещо, на което се натъкнах у Епикур2 ­нали имам навика да прескачам в чуждия стан, но не като дезертьор, а като разузнавач. (6) Та той казва: "Достойно нещо е веселата бедност." Тя даже не е бедност, щом е весела. Беден е не който има малко, а който желае повече. Какво значение има колко е стру­пал в ковчежето си, колко - в хамбара; колко добитьк храни и колко е дал под лихва, щом ламти за чуждото, щом пресмята не колко е спечелил, а колко още трябва да спечели? Питаш каква е мярката за богатство? Най­

напред - да имаш колкото е необходимо, после - колкото е достатьчно. Бъди здрав.

III

, СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

(1) Пратил си ми това писмо, както пишеш, "по един приятел". После пък ме предупреждаваш да не споделям с него всичко, свързано с теб, защото и ти самият нямаш подобен навик. Така в едно и също пис­мо хем казваш, че ти е приятел, хем - че не е. Ако си използвал в общоприетия смисъл тази много специал­на дума и си го нарекъл "приятел" тъй, както наричаме"достойни мъже" всички кандидати за държавни пос­тове или казваме "господине" на някой срещнат, чието име не ни идва наум - от мен да мине! (2) Но ако смя­таш някого за приятел и не му вярваш като на самия

42-6,7,8

Следователно трябва да сме наясно,че в нещата ,до които се домогваме,за които хвърляме огромни усилия,или няма нищо приятно,или неприятното е повече;някои са излишни други не си струват труда.Но ние не виждаме това и ни се струват безплатни,за които ,за които плащаме скъпо и прескъпо.А глупостта ни прозира,щом смятаме че ,се копува само онова ,за което даваме пари,пък безплатно наричаме заплащаното със самите себе си.Ако за нещо искат от нас къщата ни или някое прекрасно и плодородно имение,няма да го купим;но сме напълно готови да го постигнем с цената на грижи,на рискове,загубвайки срам,свобода,време;излиза,че за всеки най-евтиното нещо е той самият.

Затова във всичките си планове и при всички обстоятелства да постъпваме по същия начин,както когато застанем пред продавача на някоя стока:да видим за колко се предлага това,което желаем.Често най-висока е цената ,когато не даваме нищо.Мога да ти посоча много неща,които веднъж спечелили,ни отнемат свободата.Щяхме да принадлежим на себе си ,ако те не ни принадлежаха.

LX-1,2,3,4

Не съм доволен ,сърдит съм ,ядосан съм!Още ли желаеш за себе си каквото са ти пожелавали твоята дойка ,учителят ти ,майка ти?Още ли не разбираш  какви злини са ти желали те ?О,колко са вредни за нас нещата,които близките ни пожелават!И колкото повече се сбъдват-толкова са по-вредни.Вече не се учудвам,че нещастията ни преследват от ранно детство-нали сме расли сред заклинанията на родителите си.Дано някога боговете чуят и някоя наша молитва ,в която не искаме нищо за себе си.

Докога ще просим от боговете  разни неща,сякаш още не можем сами да се храним?Докога ще засяваме ниви,колкото за голям град?Докога цял народ ще жъне за нас ?Докога гощавката за една единствена трапеза ще се докарва от множество кораби и от не едно море?Волът се засища с пашата от няколко югера земя;една гора стига за цяло стадо слонове;а човек се храни и от морето и от земята.Какво излиза?При нищожното ни тяло природата ни е дала толкова ненаситен стомах,че надминаваме по лакомия най-огромните и най-всеядните животни?Така ли ?-Нищо подобно.Нищожно е това ,което дължим на природата.С малко можем да се разплатим с нея.Не гладът на стомаха ни струва скъпо,а амбициите ни.Затова нека поставим в числото на животните ,а не на хората тези,които-според думите на Салустий-“са роби на стомаха си “;а пък други-дори не са в числото на животните,а на мъртъвците.Живее този ,който е полезен на мнозина,живее този ,който е полезен на себе си .А пък онези,дето се спотайват и бездействат-за тях домът  е като гроб.На тях спокойно  можеш да им изпишеш името върху мрамора на собствения праг –те са изпреварили смъртта.Бъди здрав.

Ако не знаеш кое е твоето пристанище,за теб попътен вятър няма.