|
Имало едно време едно далечно царство, управлявано от добър и
справедлив владетел и неговата мила и красива царица. Двамата
много се обичали и скоро любовта им била възнаградена с дете –
прекрасно малко момиченце, наречено Йоана. Негова кръстница
станала не някоя самовлюбена, разсеяна фея, а истинска, могъща
самодива, която пожелала на детето да бъде невидимо за очите и
неуязвимо за клетвите на завистниците.
Йоана била още бебе, когато родителите й се заразили със
страшна болест, която върлувала из царството и моряла всички
наред – не признавала сан и възраст, отнемала живота и на
бедни, и на богати, на деца и старци... Угасила и животите на
Йоанините родители. Малкият брат на царя това и чакал – обявил
се за регент и узурпирал трона на мъртвия си брат. Никой вече
не се грижел за осиротялата принцеса – нощем тя плачела сама в
креватчето си, сутрин минавали часове преди някой да я
нахрани. Орисията на самодивата държала мисълта на новия цар
далеч от нея и така спасила живота й, защото той не бил от
хората, които биха се спрели пред нещо, пречещо им да
постигнат целта си. В случая – това бил тронът, до който
властолюбивият брат вече се бил домогнал. Една безлунна нощ,
самодивата отнесла бебето Йоана – как влязла в замъка и как
излязла никой не помнел. В съзнанието на придворните останал
само мига, в който се отворили с трясък вратите на тронната
зала и облечената в бяло самодива величествено пристъпила с
бебето на ръце. Дългата й черна коса се стелела след нея като
шлейф, а роклята нежно шумоляла при всяка нейна крачка. Тя не
спряла пред трона, не се и поклонила – изкачила стълбите до
подиума, на който се бил разположил самозваният владетел и го
погледнала от високо:
- Може и да носиш корона, но си измамник. Това, което си
завладял с измама, няма да владееш щастливо. От утре изворите
в твоето царство няма да имат душа и водата им ще е мъртва
вода – нека морен пътник пие от нея: няма да усети жаждата си
утолена. Нека грижовен стопанин полее нивите си с нея –
отровена ще е жътвата му...
Минали много години – клетвата на самодивата се сбъднала.
Водата на изворите в цялото царство била отровна за реколтата,
а и не ставала за пиене. Не утолявала жаждата, не
освежавала... На царят му се наложило да започне да поръчва
водата от съседните царства. Тя пристигала в запечатани
стомни, наредени в каруци, които понякога пътували с дни, за
да достигнат и най-отдалечените кътчета на царството.
Съседните царства пък видели в това удобен и лесен начин да
напълнят хазните си за сметка на затруднените си съседи и
сложили безбожни цени на водата и правото тя да бъде изнасяна.
Царят имал син – добро и умно момче, което не смятало, че
цялото царство трябва да страда заради желанието на баща му да
носи корона, която по право не му принадлежи. Пререканията
между двамата ставали все по-чести, докато един ден, извън
себе си от гняв, царят креснал:
- Като си толкова справедлив и честен, защо не направиш нещо,
а? Само знаеш да критикуваш! Като искаш хората да не страдат,
иди и намери оная вещица и я накарай да върне водата!
Царят и не предполагал, че синът му ще хукне наистина да търси
самодивата, ала се оказало, че чувството за справедливост на
принца наистина е болезнено развито, освен това той бил
типичен приказен принц и твърдо вярвал, че е призван да
спасява народа (и по възможност и благородните девици) от беди
и нещастия. Тъй като в момента благородните девици избягвали
да се забъркват в нещастия, нашият принц трябвало да се
задоволи със спасяването на народа. И така – по тъмна доба
принцът потеглил към Тъмната гора. Наричали я така, защото
дори през деня, огромните, вековни дървета дотолкова скривали
слънцето, че човек като нищо можел да се заблуди, че е нощ, а
не пладне. В най-сумрачния кът на тази гора, където дърветата
преплитали клони, живеел стар магьосник. Той разкрил на младеж
къде да търси самодивата, отвлякла душата на изворите, ала го
предупредил, че ще трябва да премине много изпитания, за да
постигне това, което иска.
Жадният за приключения и справедливост принц поел по пътя,
посочен му от магьосника. Девет дни пътувал през гората, а на
десетия се озовал в подножието на непозната планина. Наложило
му се да я обиколи три пъти, докато намери скалистата козя
пътека, за която му бил разказал горският магьосник и да
изостави дорестия си кон, който не би могъл да се справи с
трудния планински терен. И така, сам и пеша, принцът поел по
стръмна пътека в търсене на “зла, подла, жестока” вещица,
въоръжен само с най-обикновен меч, който не претендирал да
бъде приказен дори камо ли вълшебен. Ала справедливостта
трябвало да възтържествува, затова принцът решително се
отправил към пещерата, в която живеела самодивата.
Когато достигнал до входа й, с удивление забелязал, че тя –
точно такава, каквато му я били описали придворните в царския
двор, го очаква с усмивка. Младият принц извадил меча си и бил
готов да се хвърли срещу нея с най-страшния си боен вик, ала
смехът й го заковал на място. След малко самодивата приседнала
на една огряна от слънцето скала и заговорила с тих и нежен
глас:
- Добре дошъл, млади принце, добре дошъл. Няма нужда да ми
казваш защо си тук, аз знам – дошъл си да освободиш царството
от моята тирания нали? Ех, принце колко малко знаеш за
самодивите – още сега, на мига бих могла да те превърна в
крастава жаба – върви тогава да спасяваш царства. Ала виждам,
че сърцето ти е чисто и си справедлив, затова ще ти възложа
три задачи. Ако се справиш с тях – душата на извора е твоя.
Ако ли не – главата ти е моя.
Нямало как да спори принцът и се съгласил с условията на
самодивата. И тя наистина му поставила три задачи – една от
друга по-неизпълними. Първата била да й донесе по едно перо от
опашката на всяка пойна птичка в планината, втората – да вземе
по една люспа от всяка риба в близката река и третата – да
намери най-ценното в планината.
- Имаш три дни. И за да съм сигурна, че не мамиш, моята
кръщелница ще бъде навсякъде с теб. Йоана, мила, ела тук –
повикала самодивата и от пещерата се показало най-красивото
същество, което принцът някога бил виждал. Момичето било
облечено в самодивска рокля, ала нямало никакво съмнение, че е
човек – толкова топла била усмивката й, така светло греели
очите й. Младият принц на мига се влюбил в нея, а уж скромната
девойка не можала да не се възхити на широките рамене, гордата
осанка и нежния поглед в очите му. Или както често става в
приказките – това била любов от пръв поглед.
Изпитанията на самодивата обаче никак не били от най-леките.
На следния ден принцът цяла сутрин гонил пойните птички, ала
без да успее да улови нито една. Йоана седяла на една огряна
от слънцето скала и го наблюдавала със съчувствие. Когато по
обед, младежът седнал да си почине, принцесата запяла с
надеждата да разведри малко мъката му. Омаяни от красивия й
глас, всички горски птички долетели и накацали в краката й...
Възхитеният принц трябвало само да се пресегне и да откъсне по
едно перо от опашката на всяко птиче. Скоро шарената торба,
която донесли със себе си била пълна догоре. При вечер, когато
се върнали при пещерата на Самодивата и момъкът изсипал всички
пера в краката й, тя се засмяла доволно, ала го предупредила,
че втората му задача няма да е така лека, както му се сторила
първата.
И наистина на сутринта, той цял ден залагал мрежата си по
течението на реката, единствената река в цялото царство, чиято
вода не била засегната от клетвата на самодивата, ала не му се
отдало да улови нищо, дори една мрянка. Ала привечер, когато
принцесата се приближила да пие вода, и медальонът на шията й
засветил като малко слънце и привлякъл вниманието на всички
рибки в реката, дори на най-малките. Отново всичко, което
трябвало да стори принцът, било да нагази сред тях и да събира
люспичките им. Вечерта самодивата отново го предупредила, че
следващата му задача няма да е така лесна, както предните две,
ала принцът този път не я изслушал, а казал:
- Вече открих най-ценното в планината ти! – и уловил ръката на
Йоана. – Това е тя.
Йоана се приближила и кимнала, ала не отронила нито дума. Не
смеела да говори, толкова се бояла, да не развали мига на
щастие. Кръстницата й обаче нямала подобни страхове, и
заговорила:
- Да, млади принце, прав си. Вие двамата открихте най-ценното
– любовта. Тя дава душа на всичко, не само на водата, защото е
извор на самия живот. – и самодивата се пресегнала, откъсвайки
медальона на Йоана, след което го разбила в каменния под на
пещерата. – Сега вече клетвата е развалена. Вие двамата ще
управлявате това царство сега и го управлявайте с любов, за да
има душа.
|
